Вторият раздел на експозицията в зала 2 е посветен на развитието на тракийските земи през римската епоха в Тракия. В резултат на римската експанзия на Балканите, територията на някогашните могъщи тракийски царства става част от военната и административна система на Империята.

Новооснованите градски центрове в провинциите Македония, Мизия, Тракия и Дакия – Рациария (дн. с. Арчар, Видинско), Никополис ад Иструм (дн. с. Никюп, В. Търновско), Ескус (дн. с. Гиген, Плевенско), Сердика (София), Филипополис (Пловдив), Августа Траяна (Стара Загора) и др., се превръщат в средища на официалната римска култура. В експозицията тя е представена чрез предмети от всекидневния живот – керамични и метални съдове, наградни отличия, бронзова, мраморна пластика и вотивни предмети. Важна част от нея е култът към императора, които се изразява в издигането на статуи, посветителни надписи, релефи, потрети и др.

Изчезването на границите между царствата и превръщането на Балканите в огромна контактна зона, водят до значителни промени в тракийската култура. Старата тракийска вяра, изповядвана от царя и аристократите през І хил. пр. Хр., се запазва, но в променен и снизен вариант. Нейни носители са малките тракийски и светилища, разположени около стари свещени места.

Фигурата на владетеля-конник се трансформира в образа на Тракийския Херос. С течение на времето, той се превръща в универсално тракийско божество, което съчетава в себе си слънчевото и подземното начало, независимо как ще бъдат назовани. Поради това, понякога конникът се изобразява със символи на други богове – лира (на Аполон), мълния и скиптър (на Зевс), ритон (на Дионис). Най-често той е анонимен, или е назован с различни епитети, обозначаващи неговите функции или местата, на които е почитан. Свидетелство за изключително голямата популярност на Хероса в Тракия са сребърните ритуални сервизи, които му се посвещават, многобройните оброчни, надгробни плочи и светилища, открити на територията на цяла България.

По този начин хилядолетната тракийска духовност се съчетава с римо-италийски, малоазийски и семитски традиции, а смесеното късноантично население, което е нейн носител, постепенно изживява прехода от езичество към християнство между ІV и VІ – VІІ в.

Scroll to Top