Баща и син Кюркчиеви – 60 години в служба на България
През 2025 г. се навършват 140 години от Сръбско-българската война, 110 години от влизането на България в Първата световна война и 80 години от края на Втората световна война. Във всички тези войни за обединението на българските земи вземат участие баща и син Кюркчиеви – генерал Григор Петров КЮРКЧИЕВ и неговият син, медицински полковник Величко Григоров КЮРКЧИЕВ.
Родът на Кюркчиеви е от град Прилеп, Македония, където бъдещият генерал е роден през октомври 1865 г. По-късно учи в гимназия в Кюстендил, а през 1882 г. постъпва във Военното училище в София. Още незавършил, юнкер Кюркчиев участва в Сръбско-българската война от 1885 г., бие се смело при Сливница, Драгоман и Пирот, награден е с войнишки кръст „За храброст“, III степен и получава първия си офицерски чин – подпоручик. В следващите години Григор Кюркчиев израства в кариерата, служи в различни полкове и в началото на Балканските войни от 1912-1913 г. е вече подполковник, командир на дружина в 3-ти пехотен Бдински полк. С дружината си се бие в най-тежките сражения на българската армия във войната – при Лозенград и линията Люлебургас-Бунархисар, където показва умело командване и с храбростта си е пример за войниците и офицерите, които ръководи. През юни 1913 г. вече командва 65 пехотен полк, с който активно участва в боевете от Междусъюзническата война.
В началото на българското участие в Първата световна война, на полковник Кюркчиев е поверено командването на 2-ра бригада от 11-та Македонска дивизия. С личният си пример той отново увлича в боя подчинените си, винаги е на първата линия и ръководи безстрашно действията на бригадата. Само няколко седмици след началото на боевете на българските армии, се случва събитие, което завинаги остава в аналите на военната ни история. През ноември 1915 г., по време на сраженията при село Долно Чичево, Македония, полковник Кюркчиев е тежко ранен от вражески снаряд и поради настъпили усложнения се налага десният му крак да бъде отрязан над коляното. Въпреки раняването си, полковник Кюркчиев отказва да премине в запас и отново се връща на фронта! Този единствен по рода си случай на тежко ранен командващ, който въпреки положението си, продължава да изпълнява войнския си дълг пред Отечеството, показва какъв характер и какви морални качества притежава Григор Кюркчиев. Неслучайно той е определян от своите съратници на фронта като „Най-храбрият войн“ на България. Полковник Кюркчиев продължава да командва бригадата и я ръководи до края на военните действия през 1918 г., когато вече е генерал-майор.
След демобилизацията, генерал-майор Кюркчиев няколко години е председател на Ликвидационната комисия и същевременно е почетен председател на организациите на македонските братства и на инвалидите от войните в България. За съжаление, житейският му път е прекъснат преждевременно през 1925 г. Генералът е един от убитите при атентата в църквата „Света Неделя“ от 16 април същата година.
Синът му Величко Кюркчиев е роден през 1895 г. в Шумен. От ранна възраст той е доброволец към „Червения кръст“ през войните от 1912-1913 г., а по време на Първата световна война е адютант на баща си на фронта. Той е плътно до него при раняването му през ноември 1915 г. от вражески снаряд. Величко също е ранен, получава увреждане на слуха и до края на живота си чува със затруднения. Въпреки това остава до баща си на предната линия до края на войната. След нейният край заминава да учи медицина в Германия, където по-късно специализира дентална медицина и лицево-челюстна хирургия, свързана най-вече с наранявания по време на военни действия. Завръща се в България през февруари 1925 г., където активно работи по специалността си и същевременно продължава да сътрудничи на българският „Червен кръст“. В края на 1925 г. Величко Кюркчиев започва работа в Общоармейската военна болница в София, която през годините на Втората световна война се нарича Общовойскова болница, а днес носи името Военномедицинска академия. Величко Кюркчиев работи в болницата до края на 1949 г., години наред е част от ръководството, изпълнявайки длъжността началник на зъбночелюстното отделение. В най-тежкият период от войната, по време на бомбардировките в София от 1943-1944 г., медицинският полковник Величко Кюркчиев е един от малкото лекари, които не са евакуирани в провинцията, а остава да работи в столицата, изпълнявайки професионалния си дълг към своите пациенти. В края на 1944 г. и първите месеци на 1945 г. той продължава да лекува ранени войници, като е еднакво внимателен и към българските ранени, и към чуждестранните, без значение от коя армия и нация са те. След 1949 г. Величко Кюркчиев дълги години има частна практика в София и продължава да лекува пациенти до последните дни от живота си. Умира в София през 1986 г.
За тези 60 години служба, между 1885 и 1945 г., баща и син Кюркчиеви показват, че за тях дългът към Отечеството, честта на пагона и родолюбието не са просто фрази, а начин на живот и с делата си ще останат завинаги в българската военна история.
В сборника ЕПОПЕЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ВОЙН, том 1, изд. 1926 г., е поместен заветът на генерал-майор Григор Кюркчиев към българската армия:
„Моя завет към армията е да пази и запази традициите на бойното си минало, традиции осветени с кръвта на скъпи жертви. Духът на тия жертви витае и ще витае над поколението младо, той ще възроди и идеалите, за които идеали техните братя, бащи, деди, прадеди изгинаха по тъмници, зандани, сложиха кости по поля, долини, планини усойни. Той ще възроди и добродетелите военни – повиновение, себеотрицание, духът непобедим, тъй необходим за армията, която и след преживяното нещастие пак тя (армията) е, която крепи и ще крепи надеждите народни, че ще дойде ден, когато върху нашата поробена от скръб земя ще падне лъч светъл.“
Екипът на Националния исторически музей още веднъж благодари на г-жа Антония Кюркчиева-Дамстра, внучка на полковник Величко Кюркчиев, за дарените снимки, документи и лични вещи на нейните славни предшественици.
