Легендата за Василий Българоубиеца

Paul Stephenson „The Legend of Basil the Bulgar-Slayer“. Cambridge University Press,
Cambridge: 2003 // 169 р.
––––––––––––
Пол Стивънсън „Легендата за Василий
Българоубиеца“. Cambridge University Press, Кеймбридж: 2003 // 169 с.

Първото историческо съчинение, в което подробно е разгледан прякорът „Българоубиец“ на византийския император Василий II Багрянородни (976-1025) като късно пропагандно творение от времето на въстанието на Асеневци (1185/1186 – 1187); Същата тази византийска пропагандна кампания е разгледана и в нейното продължение в съвременна Гърция в светлината на Македонския въпрос и Балканските войни; Книгата има отлични рецензии от водещи медиевисти в авторитетни научни списания, макар повечето от тях да подчертават, че този труд е добра основа за допълнителни изследвания {1}; Отлично запазен екземпляр с меки корици; Цветни и черно-бели изображения в края на текста.

Преди точно десет месеца обещахме тук {2} да представим тази, според нас, изключително важна книга за българската средновековна история. Получихме я като дарение за специализираната научна библиотека на Националния исторически музей (вж. края на този текст) и търпеливо изчакахме за да отбележим – чрез това представяне – навършването преди седмица на 1010 години от първото сражение в Беласишката битка, при с. Ключ. Това е отличен повод да напомним за необходимостта, и според нас, за преразглеждане на тази унизителна страница от славната история на могъщата ни средновековна държава. Изглежда, че историческата истина е точно наобратно – всъщност Беласишката битка, която се състои от две сражения, при Ключ и при Струмица, е крупна победа на българската войска, а многото хиляди ослепени воини, поне не и в количествата споменати у Скилица {вж. отново 2}, са плод на пропагандна кампания, организирана от Византия около въстанието на братята Асен и Петър.

* * *

Писмените извори, а и историческите извори от всякакъв вид, често бяха използвани, а и днес понякога се ползват още, за сътворяване на подходящ исторически фон в процеса на създаването и утвърждаването на съвременните народности и нации – процес, който впрочем още съвсем не е завършил. Понеже този процес вече е все пак приключен за повечето нации в света, логично бе да се очаква, че поради отпадането на нуждата от същия този подходящ исторически фон ще се ускори един друг процес – на прекратяване на използването на историческите извори, и на историческото знание изобщо, за политико-националистически цели; и това развитие на историческото знание наистина може да бъде наблюдавано особено през последния половин век.

През пролетта и лятото на 1018 г. по-голямата част от българските земи са завладени от византийския император Василий ІІ Багрянородни (976-1025). Някои писмените извори ни уверяват, че във връзка с това завладяване на византийския император Василий ІІ, известен дотогава най-често като „Багрянородни” или „Млади”, е прикрепен прякорът „Българоубиец”. Книгата на Пол Стивънсън е първото мащабно историческо съчинение, в което бе изразено категорично съмнение, че самият Василий ІІ има нещо общо с това.

Напротив, крайно подробен преглед на писмените извори ни уверява, че новият прякор е твърде късно творение – най-рано от средата на ХІІ в., и е в пряка връзка с борбите на българите срещу византийската окупация на могъщата някога България. Трудно ще е тук да се разгърнат доказателствата за това неочаквано за някои твърдение поради тяхната обширност; сега ще приведем само един пример – най-използваният извор за тези събития, „История на гръцките [= византийските] императори в Константинопол [тоест Цариград]” от куропалата Йоан Скилица, не е достигнал до наши дни в първоначалния си вид; никой от неговите 7 преписа – два Виенски, два Парижки, един Охридски (в НИМ-София), един Мадридски (украсен) и един Ватикански (не е възможно да приведем тук датировките им поради огромните различия в мненията) не е по-ранен от средата на ХІІ в. А при всеки препис сме длъжни да предполагаме вероятна намеса на преписвача . . .

Особено характерен за процеса на сътворяването на прякора „Българоубиец” е преписът на надгробните стихове върху гробницата на Василий ІІ в цариградската църква „Св. Йоан Евангелист”; в самия надгробен надпис императорът е назован с обичайното „Василий Багрянородни”, но в пояснението към стихотворния текст – преписът е от 1260 г., владетелят е вече „господаря и императора Василий Българоубиец”.

Понеже всяко ново е добре забравено – или незабелязано дотогава – старо, се налага да признаем, че преди почти век и половина Константин Иречек (вж. {4}; там е и по-старата книжнина) вече знае за късното изобретяване на прякора „Българоубиец”.

Трябва да се направи едно важно уточнение. Появата на прякора „Българоубиец” подозрително съвпада с появата на прякора „Ромеоубиец” – според Георги Акрополит така бъдещият цар Иваница Асен (1197-1207), с прякор Калоян, започнал да се назовава след първите години на управлението си. Важно е да се припомни, че младият Иваница Асен е заложник в Цариград около две години между 1187 г. и 1189 г. Вероятно точно тогава бъдещият български цар за първи път във византийска среда чува прякора на Василий ІІ, който ако не е измислен по същото това време, то точно в края на 80-те години на ХІ в. е получил някакво по-широко разпространение. Именно под въздействието на това ново знание твърде младият и очевидно впечатлителен Иваница Асен, чието раждане трябва да се отнесе към 1168/1169 г., избира и свой подобен прякор – Ромеоубиец. Не е изключено точно новосътвореният прякор на Василий ІІ да е предопределил в някаква степен политическото и военното поведение на бъдещия български цар.

* * *

Макар да сме уверени, на практика, че създаването на прякора „Българоубиец” е след средата на ХІІ в., но преди 1187 г., широкото разпространение и използване на този прякор е свързан със съвременна Гърция и с предстоящата – в началото на второто десетилетие на ХХ в. – битка за завладяването на Македония. Точно по това време – и в подготовка на това завладяване – в Гърция настава своевременно организирана всеобща истерия на тема „Българоубиеца”.

Пенелопи Делта, сестра на основателя на Атинския музей „Бенаки” и прабаба на гръцкия министър-председател Андонис Самарас (2012-2015), е авторката на юношеския исторически роман „Времето на Българоубиеца” (1911 г.). В действителност тя е първата детско-юношеска писателка в Гърция, а нейните патриотични произведения – включително „За Отечеството” (1909), „Сърцето на принцесата” (1909) и „Времето на Българоубиеца”, са преиздавани многократно в огромни тиражи доскоро.

Сатанизирането на България и на българите, в които основателно се вижда врагът, който може да попречи на гръцките желания за завладяването на Македония, започва именно по това време; Македония, в която турската власт изглежда на изживяване, и в която огромното мнозинство са именно българите, е жизненоважна за лишената от природни богатства дотогавашна гръцка държава.

* * *

Несъмнено е, че вече е време да признаем: прякорът „Българоубиец” е доста късно измислен; или най-малкото – да се отнесем със значително съмнение към повсеместното му използване. Вярно е, че нито с лека ръка, нито изведнъж може толкова рязко да се измени представата ни за един владетел – след като тази представа е налагана усърдно вече повече от 800 години. Вярно е също, че в историята твърдението „за пръв път” е рисково; винаги съществува вероятност да е пропуснат, дори по чисто технически причини, някой „първи път”. Ще трябва да се съгласим и с Флорин Куртя, че трябват още малко уточнения на смелата теза на Стивънсън.

* * *

Макар и с увереността, че има още какво да се стори за постигане на пълна увереност в късното създаване на прякора „Българоубиец”, но още от сега се налага да се признае предимството на тази теза пред господстващата до днес – непредубеденият преглед на всичко, което се отнася до края на Първото българско царство ще ни увери, че той е толкова неочакван, че изглежда самият Василий ІІ Багрянородни остава позачуден от скорострелността на събитията – той по-скоро смутено наблюдава това внезапно и недостойно срутване на империя, с която се сражавал твърде неуспешно от самото си възкачване на византийския престол. И ако погледнем изворите от всякакъв тип ще се уверим, че с изключение на триумфалния портрет на л. 3 в cod. gr. z17 на Националната библиотека Марциана във Венеция от 1018 г. (вж. корицата на книгата на Пол Стивънсън), че в тях преобладава примиреният изказ, изпълнен с уважение към достойния противник. В Първото повеление на Василий ІІ за правата на Охридската архиепископия, 1018/1019 г.) се прокрадва дори сянката на еретична за Византия идея (идеята за равнопоставеност на двата доскорошни противника) – „ромейската държава се разшири и … държавата на българите мина под един ярем [с нея]”.

И изведнъж се появяват два паметника, които противоречат рязко на общата картина – триумфалният портрет и прякорът „Българоубиец”. И докато случаят с портрета от библиотека Марциана изглежда вече решен, понеже той, изглежда, няма общо с българските събития (въпреки мнението на Пол Стивънсън), то прякорът „Българоубиец“ наистина противоречи рязко на общия умерен тон на историческите извори, за които е сигурно, че са от времето на тези събития, а не по-късни преписи.

* * *
Сътворяването на прякора „Българоубиец” изглежда да е безсилното отмъщение на обитателите на византийската столица най-напред, а сетне и на византийските летописци и съчинители на жития – на „пишещите” сред византийската интелигенция, за повторното откъсване на българските земи от империята. Едва ли може да се признае за незначителен фактът, че първите две най-ранни сигурни споменавания на прякора „Voulgaroktonos”, както справедливо отбелязва Пол Стивънсън, са в разказа на византийския летописец Никита Хониат (1155-след 1213) за въстанието на Асеневци – написването на тази част от неговата „История” трябва да се отнесе след 1206 г.

Второто най-ранно споменаване на прякора „Българоубиец“ е в произведението „Описание на църквата „Св. св. Апостоли” [в Цариград]” на Николай Месарит (1163/64-след 1216), написано между 1198 г. и 1203 г. (Cod. Ambrosianus gr. 350 и Cod. Ambrosianus gr. 352). А масовизирането и упоритостта, с която се налага използването на този прякор след ХІІІ в., подсказва организирането на цяла пропагандна кампания; поне с това впечатление остава всеки, който се съсредоточи именно върху появата и последващото използване на прякора „Българоубиец”.

* * *

Макар възникването на прякора „Бългаорубиец” около въстанието на Асеневци чак за нас да не подлежи на съмнение, някои върхови византийски паметници със спорна интерпретация могат да подсказват, че завладяването на част от българските земи при император Василий ІІ Багрянородни е било, разбира се, повод за гордост и възхита у съвременниците му. Така новоизкованият прякор на Василий ІІ, макар и отмъстителен по съвсем конкретен исторически повод, не идва на празно място. Неговото създаване едва ли изглежда нелогично на византийското (разбирай столичното интелектуално) общество. Все пак масовизирането на този прякор, при това в истеричен вариант, е съвременно явление – от началото на миналия век едва.

---

Струва си да се отбележи, че вече петнайсет години след излизането на изследването на Стивънсън то остава непреведено на български. Скромният прием сред нас, българите, на идеята за късното създаване на прякора „Българоубиец” под явно и твърде обосновано политико-идеологическо въздействие, изглежда да е показателно. Човек би си помислил даже – да не би пък да ни харесва ролята на страдалци, на „ослепени”, на пренебрегнати и унизени от съдбата, на люде, дето все някой друг им е виновен?! Не е за вярване, не сме такива . . .

* * *

Книгата на Пол Стивънсън е от домашната библиотека на професорите Василка Тъпкова-Заимова (1924-2018) и Йордан Заимов (1921-1987) и е част от щедро дарение на дъщеря им проф. Рая Заимова за специализираната научна библиотека на Националния исторически музей.

––––––––––––––––––
{1} Вж. напр. рецензията на Florin Curta в The Medieval Review, 2004 (https://scholarworks.iu.edu/journals/index.php/tmr/article/view/15810/21928)

{2}1009 години от смъртта на цар Самуил (997-1014), 6 октомври 1014 г. „Превъзходният пълководец“ умира на преклонна възраст. https://historymuseum.org/1009-samuil/

{3} Θ. Κ. Μακρίδης „Τὸ βυζαντινὸν Ἔβδομον καὶ αἱ παρ’αυτῶι μοναί“, Θρακικά ХІІ, 1939, σ. 59

{4} Константин Иречек „История на българите“. Наука и изкуство, София: [1886]=1978 // с. 233, бел. 70

{5} André Grabar „La soie byzantine de l’eveque Gunther a la Cathedrale de Bamberg“. Münchener Jahrbuch der bildenden Kunst, 8: 1956 // р. 7-26

{6} Günter Prinzing „Das Bamberger Gunthertuch in neuer Sicht“. Byzantinoslavica, 54: 1993// р. 218-231

{7} Paul Stephenson „The Legend of Basil the Bulgar-Slayer“. Cambridge University Press, Cambridge: 2003

{8} André Grabar. „L’ Empereur dans l’art byzantin“. Paris: 1936

{9} Anthony Cutler. „The Hand of the Master. Craftsmanship, Ivory and Society in Byzantium, 9th-11th centuries“. Princeton University Press, Princeton: 1994 // р. 207. Датировката на паметника във времето от 945 г. до 949 г., като се използва някаква прилика (?) на конниците върху капака с едно изображение на император Роман ІІ и първата му жена Евдокия (Берта) върху триптих от слонова кост в Националната библиотека на Франция-Париж (вж. Jean-Michel Spieser et Anthony Cutler. „Byzance médiévale (700-1204)“. Paris: 1996 // изображение на с. 182), е крайно превзета.

{10} Ризниците на някои френски църкви са със статут на музейни сбирки (според приетия у нас понятиен апарат); вж. подробно Trésors d’églises et de cathédrales en France. Guide pratique. Ministère de la culture et de la communication, 2003

Текст: Иван Петрински