Летописта на инока от [абатството] „Сен Дени“ като извор за битките на Косово поле и при Ровине

Михайло Динић „Хроника Сен-Дениског калућера као извор за бојеве на Косову и Ровинама“. В: Прилога за књижевност, језик, историју и фолклор, књ.17 св.1: 1937 // 51-66. Засебан отисак
******
Михайло Динич „Летописта на инока от [абатството] Сен-Дени като извор за битките на Косово поле и при Ровине“. В: Прилога за књижевност, језик, историју и фолклор, књ.17 св.1: 1937 // 51-66. Отделен отпечатък

Статията на Михайло Динич (1899-1970) – едно от знаковите имена в сръбската и югославската историография от втората и третата четвърт на ХХ в., академик (Сръбска академия на науките и изкуствата) – привеждаме тук не само поради нейната относителна недостъпност. Макар днес малкото български историци, които ползват като исторически извор Летописта на инока от Сен Дени за властването на Шарл VI от 1380 до 1422 г. (на фр. La Chronique du religieux de Saint-Denys, contenant le règne de Charles VI de 1380 à 1422) да са единодушни, че безименният ѝ автор е смесил някои данни за битките на Косово поле (1389 г.) и при Ровине (1395 г.) като по този начин е пообъркал двете събития, то сведенията за българската и за сръбската история в тоя исторически извор остават извънредно важни. В статията си Динич разглежда нашироко и основни събития от края на средновековните български държави. За да бъде подпомогнат читателя при запознаването му с един научен труд от преди повече от 85 години, даваме и кратък преглед на Косовската битка (15 юни 1389 г.), от която вчера се навършиха точно 634 години.

* * *

Много тревожно започва последната четвърт на ХІV в. Продължават препирните между българските царе Иван Срацимир и Иван Шишман, а владенията им вече са свити отвъд Стара планина. Там е и Добруджанското деспотство. Изглежда дори, че видинският владетел имал пръст в нахлуването на влашкия войвода Дан І (1383-1386) в земите на Търновското царство. На юг от планината се разпореждат османлиите.

Още през 1383 г. пада Сяр, веднага след това и цялото поречие на р. Струма. Велбъждският господар Константин Драгаш става верен васал, а в южните части на Рила данък на турците за владенията си, получени с Рилската грамота на цар Иван Шишман, плаща Рилската обител. Преди 1385 г. пада Средец и цялата негова околност, а при втората обсада на Солун градът е превзет (1387 г.). Оцелелите от османските набези българи заселват високите части на Пирин, Западните Родопи и по горното течение на р. Места.

След като през 1386 г. са превзети Пирот и Ниш вече съвсем пряко са заплашени и сръбските земи. Несигурност цари на последния останал по суша търговски път от Търновград и Видин към Дубровник. По този път през днешната област Косово се осъществява преобладаващата част от търговията на Търновското и на Видинското царство и прекъсването му би довело до огромни загуби за българското стопанство. Което, наред с държавните разходи за отбрана, може само да задълбочи и без това тежката стопанска криза.

Плахи надежди за българските държави успява да пробуди следващата, 1387 г. Босненският крал Твърдко, моравският сръбски княз Лазар и търновският цар Иван Шишман създават мощен съюз за отпор на османското нахлуване. В тежко сражение при средновековния град Плочник (югозападно от Ниш), съюзната войска нанася първото голямо поражение на турските войски след началото на тяхната балканска кампания през 1352 г.

Наистина цар Иван Шишман не успява да изпрати военен отряд за битката, но според редица извори местното българско население създава опълченски отряди. Тъжно е, че останалите балкански държави не се присъединяват към антиосманската коалиция дори след тази бляскава победа. Византия и злощастният й слабоволев император Йоан V Палеолог, свити в няколкото им останали крепости, дори не биха си помислили за скъпоструващи войни – те вече са задлъжнели до гуша на венецианците. Видинският цар Иван Срацимир никога не успява да преодолее обидата от несправедливото бащино решение, лишило го от търновския престол. Добруджанското княжество, и неговите високомерни владетели, продължава да се надява, че бурята ще го подмине. Влашките войводи, отскоро независими, продължават да се смятат за недосегаеми от османското нахлуване.

Победата при Плочник остава единствена, но опитът от съюзяването е приложен още веднъж две години по-късно. Със сигурност, силен подтик тази инициатива получава след трагичния за българските държави поход на Али паша през 1388 г. В Търновското царство градовете и крепостите вече могат да се наброят на пръстите на ръцете почти – освен Търновград и части от някога могъщия му укрепен район, под властта на цар Иван Шишман са още само няколко дунавски крепости. При похода за първи път е разорено и Добруджанското княжество. Цар Иван Срацимир от унгарски става османски васал. Вече само чудо може да спаси България.

Такова чудо било на път да се случи през следващата 1389 г. Обнадежден от успехите на Али паша през 1388 г. и терзан от спомените за поражението при Плочник, Мурат І потегля още през ранната пролет за да се разправи с Моравското сръбско княжество и неговия владетел.
Княз Лазар Хребелянович успява да въздигне владението си след смъртта през 1371 г. на последния сръбски владетел – бездетния Стефан Урош V, син на цар Стефан Душан и на Иван-Александровата сестра царица Елена. За битката на Косово поле е създаден силен съюз. В него освен старите играчи от съюза за битката при Плочник – княз Лазар и крал Твърдко, се включват владетелят на Прищина, Скопие и Призрен Влък Бранкович (според изписването на малкото му име в съвременните му исторически извори).

След злощастната 1388 г. цар Иван Шишман не можел и да мисли за изпращането на войски на Косово поле. Въпреки това, както и при Плочник, значителни български отряди участват на левия фланг на съюзната християнска войска, заедно с босненците и под командването на крал Твърдко. В центъра се разполагат сърби, власи, чехи и пак босненци, както и хърватските отряди на Иван Палижне, всички те под личното предводителство на княз Лазар. На победоносния десен фланг се подреждат сръбски и албански (?) отряди начело с Влък Бранкович.

Османската войска противостои на южните височини на р. Лаб. В центъра са подредени еничари и конница, за първи път в бойния ред са разположени бомбарди. На левия фланг срещу отрядите на Влък Бранкович противостоят румелийски азеби и спахии. Срещу босненските и българските отряди на крал Твърдко са приведени в действие анадолски спахии и пехотинци.

Съюзните войски преминават в настъпление почти веднага след началото на битката. Главният удар е поверен на деснофланговите отряди на Бранкович, които бързо заплашват с обкръжение главните османски сили в центъра, изтласквайки османския ляв фланг. Силен натиск на анадолските отряди обаче огъва редиците на босненските и българските отряди на крал Твърдко. Румелийските спахии предприемат контранастъпление. Заплашени на свой ред от обкръжаване съюзните войски започнват да отстъпват към р. Ситница.

В края на Косовската битка княз Лазар е пленен и посечен. Синът му Стефан Лазаревич и вдовицата княгиня Милица, като регентка, стават баязидови васали. За българските държави, за царете Иван Шишман и Иван Срацимир настават последните години. Вече ще е необходимо повече от чудо за да настъпи избавление.

Битката на Косово поле е последният самостоятелен опит на балканските държави да дадат отпор на османското завоевание. Всички следващи опити за освобождаване на полуострова – и похода на Сигизмунд, и похода на Владислав Варненчик, и помощта за въстанието на престолонаследниците Константин Срацимир и Фружин Асен – са организирани само с цел подмяната на чалмата с папска тиара, а законните наследници на българския престол – с дребни централноевропейски заместители:

Извори:

„Имаше един санджакбег на име Дели Балабан. Той [султан Мурад І] го изпрати срещу Сяр, който те обсадиха. Тогава тръгна Лала Шахин и завладя Кавала, Драма, Зъхна и Сяр . . . От там той тръгна към Манастир [Битоля] и също го завладя. Те завладяха също и областта Солун чак до областта Кавала. Това завладяване извършиха в годината 787 [=1389]. След това потеглиха към Сърбия.
Из „Староосманска безименна летопис” (ХV в.)
Превод от староосмански на Fr. Giesse,
превод от немски на В. Гюзелев

„Тогава прочее [след 1372 г.] се събра голямо множество турци . . . [Те] завладяха и цялата арбанаска земя, тъй като християнските държави бяха немощни и нямаше кой да им се съпротивлява.
След няколко години прочее те се отправиха против сръбската земя и там се разрази бран, в която от тях бе погубено преголямо множество – безчислено войнство – и настана кръвопролитие . . . Тогава прочее един от воините на име Милош, бидейки много храбър . . . той прониза нечестивия Аморат [султан Мурад I (1362-1389)], изхвърли с копието си всичките му вътрешности и неговата всескверна душа. Турците убиха сръбския княз Лазар [Хребелянович (1371-1389)] в лето 6897 [=1389], месец юни. Баязид [I (1389-1402)] завзе царството на своя баща Аморат, покори под властта си и сръбската земя, принуди ги да му дават дан, да му пращат войска и да ходят [на война] с него, а деспота [до 1402 г. княз; деспот във времето от 1402 до 1427 г.] Стефан [Лазаревич (1389-1427); по време на малолетието му управлявала майка му княгиня Милица (р. ок. 1335-†1405)] постави да владее бащиния си престол над сърбите . . .”
Из „Българска безименна летопис” (началото на ХV в.)
Превод на Ив. Дуйчев

„И боят, който се отвори на мястото, наречено Косово, стана тъй: между войниците, които се нареждаха под знамената, имаше някои много благороден мъж [без име], когото от завист бяха наклеветили пред господаря [княз Лазар Хребелянович] като изменник. И той, за да покаже вярност и храброст, като намери удобен момент, упъти се право към най-големия военачалник [султан Мурад I] уж като че бяга, дадоха му път да мине. Когато наближи, тутакси се спусна и заби меча си в самия този горд и страшен самодържец [султан Мурад I], но още там и той падна убит от турците.
Изпърво надвиха тези, които бяха с [княз] Лазар, и удържаха победа. Но още не беше дошло време за избавление. Поради това и синът на оня цар се засили в същия бой и надви, защото бог тъй пожела, че и великият този княз Лазар заедно с тия, които бяха с него, да се увенчае с мъченически венец… Тоя бой стана в 6897 [=1389] година на 15 юни.“
Константин Костенечки „Из живота на Стефан Лазаревич“. В: „Старобългарски страници. Антология“. Български писател, София: 1968 // с. 288-289
Превод на Б. Ангелов и М. Генов

––––––––––––––––––––––-
{1} Димитър Ангелов и Борис Чолпанов „Българска военна история“. Издателство на БАН, София: 1989 // с. 173-174
{2} Светозар Радојчић „Портрети српских владара у Средњем веку“. Скопље: 1934 // с. 105 и табло ХXIII, обр. 34

* * *

Отделният отпечатък съдържа обнародвано научно съчинение, предоставян на авторите на научни студии и статии в няколко екземпляра за да могат да ги запазват в личните си архиви, както и да ги обменят за трудове на колегите си. Представяният тук отпечатък е от домашната библиотека на професорите Василка Тъпкова-Заимова (1924-2018) и Йордан Заимов (1921-1987) и е част от щедро дарение на дъщеря им проф. Рая Заимова за библиотеката на Националния исторически музей.

Текст: Иван Петрински