Архимандрит Гавриил „Османско изкуство“,
1930 // 34 с.

Архимандрит Гавриил „Османско изкуство“. Търговска печатница, Пловдив: 1930 // 34 с.

Книгата, по същество, представлява кратък пътеводител за най-големите джамии и двореца Топкапь, създадени в Цариград след превземането му от османската войска на 29 май 1453 г. с кратко встъпление, посветено на османската архитектура изобщо. Тя е продължение на друго, значително по-сериозно произведение на същия автор, посветено на историята, на паметниците на византийската архитектура и на византийското изкуство в града {1}. Книжицата е много добре запазена, с леко пожълтели страници и меки корици от по-груба синя хартия.

На пръв поглед наистина е трудно да се очаква, че висш християнски свещеник ще се занимава с паметниците на една чужда религия, като по този начин ги популяризира. Ако обаче се вгледаме внимателно в хилядолетната ни история, непременно ще открием, че удивлението ни е било напразно – търпимостта към чуждото мнение, характер, религия е характерна черта на българина. Та къде другаде могат да се видят християнска църква, мюсюлманска джамия и еврейска синагога една до друга – така, както е в центъра на София… И особено важно е, че градът ни не е някой космополитен мегаполис, в който световните религии са представени приблизително по равно, а е относително еднороден етнически и религиозно. Софиянци в огромното си мнозинство – вероятно около 99 % – са християни или атеисти. Въпреки това след Освобождението Баня Баши джамия не е разрушена. Що се отнася до българските евреи, то едва ли има българин, който да не знае за спасяването им по време на Втората световна война.

* * *
Ако обаче обърнем взор към времето на Българското средновековие, то със сигурност ще установим, че търпимостта на българския народ към чуждата съдба, към чуждото мнение, към чуждата религия има своите корени още във времето на образуването му. Ще е добре да посочим поне няколко исторически примера – вероятно тук не е и нужно повече – за търпимостта, за великодушието, за разбирането, за почтеността на народа ни. На всички е известно още от учебниците по история за великодушието на цар Иван Асен II (1218-1241), който след победната за България битка при Клокотница (9 март 1230 г.) „се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и градовете им…“{2}. Византийският държавен деец, дипломат и ретор Георги Акрополит (1217-1282), чиято „История“ е запазила до наши дни сведенията за Клокотнишката битка, очевидно сам не е могъл да повярва, че може да съществува такова великодушие, търпимост и разбиране към съдбата на малкия човек, при това чужденец, въвлечен в големите световни събития против волята му несъмнено, та добавя: „С това той [цар Иван Асен II] проявявал може би [(?)] човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза…“{3}. Тази добавка на видния византиец, която се посочва не твърде често, всъщност повече от всичко характеризира изключителността на постъпката на великия български цар.

Само още един пример ни се иска да приведем – забележителен и съвършено изключителен пример за търпимост и почтеност, но този път в междуличностните отношения. След смъртта на цар Петър (927-970) и на сина му цар Борис (970-971) и преместването на политическото и военното средище на българската държава в западните краища на българското землище българският престол е зает от законния наследник цар Симеон Роман (977-991) – втори (или трети) син на цар Петър. Скопеният владетел почти не напуска столицата си Скопие и даже има подозрения, че я предава, и себе си, на византийците през 991 г. Макар царят да се оказва отново в плен за още шест години – до смъртта си през 997 г. – неговият пръв военачалник Самуил дори не помисля да заеме престола до смъртта на законния владетел. Едва след смъртта на безличния и недостоен Симеон Роман, безспорният водач на българите – Самуил заема престола на българските царе за 17 години, до есента на 1014 г. В изпълненото с всякакви престъпления Европейско средновековие подобен пример на изключителна почтеност отсъства; често срещано е обратното – за да се доберат до властта бъдещите владетели минават дори по килим от труповете на най-близките си роднини.

Още по-впечатляващо звучат примерите за търпимост, великодушие и почтеност на нашия народ на фона на изобилието на „обратни“ примери у съседните народи. В един апокрифен текст от времето на византийското владичество – така наречената Солунска легенда – е разказана прелюбопитна, но много показателна история. Солунският митрополит Йоан се опитва да предотврати заминаването на по-малкия от нашите свети братя – Кирил Философ – за българските земи с думите: „О, старче безумни, казвал му той, българите са човекоядци и ще те изядат.“ {4}

Впрочем, тази тема у южните ни съседи е разпространена и по-късно – пропаганден плакат „Ο Βουλγαροφάγος“ („Българоядецът“){5}, на който ясно се вижда как гръцки войник гризе гърлото (или ухото) на войник в българска униформа, е разпространяван масово в Гърция по време на Междусъюзническата война (1913 г.).

Когато и днес сме заобиколени от държави, които дори на най-високо равнище са обладани от бесен национализъм е трудно да се прецени дали нашата толерантност е предимство или повече е недостатък. Кой знае…

* * *
„Османско изкуство“ на архимандрит Гавриил не е налична в повечето големи български библиотеки и рядко се появява в антикварните книжарници. Нашият екземпляр е от домашната библиотека на един от най-видните български археолози и е откупена за специализираната научна библиотеката на Националния исторически музей през 1980 г. от неговите наследници.

––––––––––––––––––––––-

{1} Архимандрит Гавриил „Цариград. Исторически и археологически сведения. С много исторически забележки, отнасящи се до славяните, главно българите“. Печатница „Просвещение“ на П. Зенгинов, Варна: 1928 // 138 с. и 1 карта.
{2} Георги Акрополит „История“. В: ГИБИ VIII // с. 161 (превод на Михаил Войнов)
{3} Пак там // с. 161-162
{4} Йордан Иванов „Български старини из Македония“. Българско книжовно дружество/Наука и изкуство, София: 1908/1970 // с. 282
{5} Художник С. Христидис; постоянна експозиция на Военния музей-Атина, ул. „Ризари“ 2-4 (на ъгъла с бул. „Кралица София“); видян през 2013 г.

Текст: Иван Петрински