Равна на героите на своите книги.
Памет за д-р Мерсия Макдермот

„На българския народ,
който ми даде повече,
отколкото аз мога
да му се отблагодаря.“

Посвещение към книгата Mercia MacDermott The Apostle of Freedom. A portrait of Vasil Levsky against a background of nineteenth-century Bulgaria. Allen and Unwin, 1967 / Мерсия Макдермот Апостолът на свободата. Биография на Васил Левски. Народна младеж, 1970

Едва ли България и българският народ са имали някога по-верен приятел от д-р Мерсия Макдермот. И едва ли ще имаме някога… Приятел, който ни обичаше безрезервно… Приятел, който обикаляше България за да ни буди, да ни припомня заветите на предците; както Апостолът го е правил. Приятел, когото през последните десетилетия бяхме (почти) забравили. И едва малко преди да го загубим завинаги се сетихме за него. С изключение на града Карлово, може би, който има за свой почетен гражданин д-р Мерсия Макдермот и който не я забравяше през годините…

Само още един български град – Благоевград – има известната историчка и писателка за свой почетен гражданин, но дори когато излезе, на английски и след това на български*, нейната прекрасна биография на Димитър Благоев – патрон на града, не се чу нищо откъм тоя град.

До 1989 г. – докато живееше в България, д-р Мерсия Макдермот получи цялото признание, което тя заслужаваше – обучаваше малките българчета в столичната 114-та гимназия „Лиляна Димитрова“ (1963-1964; 1973-1979); в Софийския университет „Климент Охридски“ водеше курс по история на революционното движение в Македония (1980-1989); книгите ѝ се издаваха в огромни тиражи и въпреки това се налагаше да се преиздават често – всички те имат идо днес безброй издания, защото бързо се изчерпват в книжарниците; за нейния труд за Гоце Делчев ѝ е присъдена научна степен „доктор на историческите науки“ (1979), избрана е за чуждестранен член на Българската академия на науките (1987); носител е на Орден на розата, на орден „Кирил и Методий“, на орден „Мадарски конник“. Българският народ дари д-р Мерсия Макдермот с цялата си любов в стотици срещи с ученици, работници, в общоградски срещи из цяла България. И тази любов беше единодушна, което толкова рядко ни се случва.

Израз на тази наистина всенародна любов бяха стотиците козяци, китеници, халища, чипровски килими, женски и мъжки народни носии и части от тях, медни, кермични и дървени съдове, които ѝ бяха дарявани – по-сетне, след окончателното си завръщане в Англия тя самата подари тази огромна колекция на Етнографския отдел на Британския музей.

* * *

Софийският дом на д-р Мерсия Макдермот беше сякаш филиал на Етнографския музей в София. Аз, ученик в горните класове, по неотменима българска традиция понечих да събуя обувките си за не внасям уличния прах по козяците и китениците, с които бяха заслани подовете и мебелите. Не ми бе позволено – изглежда това бе единствената българска традиция, която домакинята не уважаваше в дома си. Разбира се, че никога няма да мога да забравя това гостуване, което се проточи – няколкото часа отлетяха без дори да усетя; даже не отхапах от сладката баница, която домакинята бе приготвила, даже не отпих от предложената ми истинска лимонада.

Със своя благ напевен български език, който така силно ми напомняше българския изговор на сънародниците ни в Бесарабия, д-р Макдермот разказваше, разпитваше ме, изразяваше съгласие, възхита или удовлетворение, но никога недоволство. Говорихме за България – за миналото и за бъдещето, за българския народ. Смая ме нейната проницателност когато ме запита дали знам каква е разликата между английския и българския овчар. Как можех да знам… Откъде можех да познавам английски овчари, та аз и български не познавах, а овце бях виждал само по телевизията май. „Английският овчар – отговори си сама домакинята – иска да е най-добрият овчар в цяла Англия. А българският иска да е министър-председател…“. Звучи познато и днес, нали…

* * *

Целият живот, всичко, което д-р Мерсия Макдермот направи за България, я правят равна на делото на героите на нейните книги. Може някому това твърдение да се стори пресилено, но не е – ясно осъзнаваме това сега, когато България вече няма приятели по света, а не ги и търси… Защото за искреното, за голямото приятелство трябват винаги двама. Вероятно никога повече България и българският народ няма да имат толкова искрен и толкова верен приятел, който да ни обича така безрезервно. И който ние също да обичаме единодушно…

* * *

Днес книгите на д-р Мерсия Макдермот прилежно стоят върху полиците в книгохранилищата на библиотеката на НИМ (почти) неотваряни … защото едва ли има български дом, в който да ги няма. А кой ще заема книги от обществена библиотека, ако ги има вкъщи…

Иван Петрински

––––––––––––––––––––––-
* Mercia MacDermott Lone red poppy. Manifesto Press, 2014 / Мерсия Макдермот Ален мак самотен. Биография на Димитър Благоев. Синева, 2017



Предна корица на последното засега издание на първата книга на д-р Мерсия Макдермот за България – Mercia MacDermott A History of Bulgaria, 1393-1885. Allen and Unwin, 2021 / Първо издание – през 1962 г. (вляво);
Част от книгите на д-р Мерсия Макдермот в библиотеката на НИМ (в средата) – Апостолът на свободата. Биография на Васил Левски. Трето издание. Народна младеж, 1977; За свобода и съвършенство. Биография на Яне Сандански. Първо издание. Наука и изкуство, 1987; Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев. Първо издание. Наука и изкуство, 1979;
Задна корица на английското издание на последната ѝ книга (вдясно) – Mercia MacDermott Once upon a time in Bulgaria. Manifesto Press, 2016, на която са представени чуждестранни студенти-ударници в бригадирското движение в България на посещение при министър-председателя Георги Димитров в двореца „Евксиноград“ през 1948 г. Младата Мерсия Макдермот, току-що завършила руска филология в Оксфорт, е първата долу вляво, до Георги Димитров.

Текст: Иван Петрински