Гюстав Шльомберже „Цар Самуил и Василий II“,
1943 // 160 с.

Гюстав Шльомберже „Цар Самуил и Василий II“. Преведоха Димитър Б. Митов и Страшимир Славчев при участието на Никола Мавродинов. Библиотека „Времена и народи“ №8. Печатница „Фар“, София: 1943 // 160 с.

Книгата „Цар Самуил и Василий II“ е извадка и превод от френски (трябва да подчертаем – с участието на видния български историк на изкуството и археолог Никола Мавродинов) от тритомния труд на Гюстав Шлюмберже „Византийската епопея от края на Х век“. В три тома. Hachette, Париж: 1896-1905 (на фр. „L’Épopée byzantine à la fin du dixième siècle“. En 3 volumes. Hachette, Paris: 1896-1905); Изданието включва ония глави в обширния труд на Шлюмберже, които се отнасят до противоборството на Византия с Българското царство в края на X-началото на ХI в.; Заглавието е на българските издатели, а в началото на книгата е добавен увод без посочен автор; Книгата е много добре съхранена, хартията на книжното тяло е с признаци на естествено остаряване; Преподвързана е с твърди корици с още няколко неголеми книги, с които образува едно книжно тяло; Предната мека корица се е откъснала неизвестно кога, а задната изобщо е отстранена или също се е откъснала и изпаднала при преподвързването; Нищо друго от книжното тяло не липсва.

В книгата си, разбира се, Шлюмберже категорично застава зад тезата за българския произход на цар Самуил, братята, родителите и наследниците му. За него държавата, в която царуват предшественика на Самуил, самият Самуил и двамата му наследници, е „Западно българско царство“{1} и нейният български характер е неоспорим. И това е съвсем естествено. По това време – в края на ХIХ-началото на ХХ в. – още не съществуват северомакедонските пропагандатори и никой – не само във Франция, а и където и да е другаде – не е чувал, че „Македония“ и „македонец“ могат, съответно, да означават друго освен „област, населена изключително с българи“ и „българин от същата тая област“.

Уводът (с. 5-8), както и добавените от редакцията бележки под линия, са вероятно на Никола Мавродинов – по това време уредник в Народния музей-София. Стилът на Мавродинов е увлекателен, жив, емоционален и много наподобява стила на самия Шлюмберже – вероятно подобно сходство е търсено умишлено.

Същевременно уводът е изпъстрен с множество крайно любопитни подробности, които трябва да подготвят читателя за основния текст. Така научаваме, че Шлюмберже няма историческо или изобщо хуманитарно образование, а е учил медицина и служи като военен лекар по време на Френско-пруската война от 1870 г. Първата му научна работа е озаглавена „Документи за проучване на червения вятър в ларинкса и на дихателните органи“, но е пропуснато обяснението, че това е всъщност темата на докторската му дисертация (1872 г.). Читателят научава също, че бившият военен лекар не владее старо- и средногръцки, той, както и в историята и нумизматиката, е самоук. През 1884 г. издава първия си нумизматичен сборник – „Сигилография на Византийската империя“.

Съвсем справедливо авторът на увода отбелязва, че „Под неговото [на Шлюмберже] даровито перо мъртвите герои оживяват, изправят се в целия си ръст, с цялото си минало величие“ (с.6). И продължава: “Защото делото на Шлюмберже е дело преди всичко на един голям писател [sic!], чието творческо прозрение е надхвърлило тесните рамки на специалността. Той не пише история в съвсем строгия смисъл на тази дума, а епопея… И тази епопея е предложена в блестящ литературен стил“ (с.6).

И още: „Страниците, които са посветени [на „гигантската борба между императора Василий II и българския цар Самуил“] са едни от най-хубавите и най-драматичните, които Шльомберже е написал изобщо. Тая борба между двама гиганти, между две несломими воли е – по начина, по който е предадена – неповторима в човешката история, – борба между един несравним войник, аскет по навици, храбър, хитър и коварен, и един горд цар от българските македонски планини, който обича всеотдайно свободата на отечеството си и е готов да жертва за нея всичко. Тия двама изключителни воини се бият цели четиридесет години и към края на борбата са вече старци. Императорът спечели, наистина, военния успех, но моралната победа е на страната на цар Самуил, на двамата му наследници и на безстрашните му воеводи и боляри.“ (с.7).

В текста на Шлюмберже навсякъде Самуил е „велик цар“, „железен мъж“ (вж. напр. с.21) и това казва всичко.

* * *

Въпреки отсъствието на историческо образование у Гюстав Шлюмберже, трудностите с ползването на славянските езици и незнанието на старо- и средногръцки език, което той се опитва да запълни самостоятелно и което го задължава да чете най-важните от необходимите му исторически извори в превод, нумизматичните му и историческите му работи по история на Византия, и особено тритомника „Византийската епопея от края на Х век“, са приветствани при издаването им във Франция главно по две причини – поради чудесния им стил, а оттам и лекотата, с която се четат, и поради това, че работите му посветени на историята на Византия променят вижданията на масовия читател във Франция към византийската тема в историята. Днес обаче Шлюмберже си остава за нас само един самоук, решил да се забавлява с исторически проучвания с особен хъс; впрочем такива случаи – люде без съответното образование и без подготовка по класическите езици, но страдащи от прекомерна амбиция да се опитват да ни натрапват „научните“ си произведения – има и днес, даже и в България.

Любителските опити на Гюстав Шлюмберже имат и една, вероятно, неочаквана последица за България. Навсякъде в работите си авторът добавя към името на Василий II добавката „Българоубиец“ вместо наличното в съвременните на императора извори „Багрянородни“ или „Млади“. Вероятно понеже сам не е могъл да чете същите тези извори в оригинал му убягва, че замяната става при по-късните преписи на тези извори – след последната четвърт на XII в. Прякорът „Българоубиец” е всъщност доста късно измислен – повече от век и половина след смъртта на императора и се основава на легендата за ослепените български воини след сражението при Ключ (вж. подробно {2}).

Създаването на прякора „Българоубиец” е след средата на ХІІ в., но преди 1187 г., а широкото разпространение и използване на този прякор е свързан със съвременна Гърция и с предстоящата – в началото на второто десетилетие на ХХ в. – битка за завладяването на Македония. Сатанизирането на България и на българите, в които основателно се вижда врагът, който може да попречи на гръцките желания за завладяването на Македония, започва именно по това време; Македония, в която турската власт изглежда на изживяване, и в която огромното мнозинство са именно българите, е жизненоважна за лишената от природни богатства дотогавашна гръцка държава. Точно по това време – и в подготовка на това завладяване – в Гърция настава своевременно организирана всеобща истерия на тема „Българоубиеца”.

Пак по същото това време Гюстав Шлюмберже дълго време води несекващ обмен на писма (вж. подробно {3}) с гръцката писателка Пенелопи Делта (1874-1941). Нейните романи за деца и юноши, които „подгряват“ тая националистическа истерия, възникват именно в резултат на кореспонденцията ѝ с Шлюмберже. Пенелопи Делта е авторката на широко известния доскоро в Гърция юношески исторически роман „Времето на Българоубиеца” (1911 г.). В действителност тя е и първата детско-юношеска писателка в Гърция, а нейните националистически произведения – включително „За Отечеството” (1909), „Сърцето на принцесата” (1909) и „Времето на Българоубиеца”, се преиздават многократно в огромни тиражи доскоро.
Впрочем, Пенелопи Делта е сестра на основателя на частния музей „Бенакис”, разположен в семейната извънградска къща (днес е в центъра на града, на бул. „Кралица София“, недалече от правителствения квартал). Тя е и прабаба на консервативния гръцки министър-председател Андонис Самарас (2012-2015) – гръцките политически нрави правят немислима бързата и успешна политическа кариера без принадлежност към някой от старите политически родове.

* * *

Книгата на Гюстав Шльомберже „Цар Самуил и Василий II“ и/или нейното фототипно издание от 2014 г. са налични практически във всички големи български библиотеки. Тя много често се появява и в антикварните книжарници на съвсем достъпни цени. В нашия раздел „Ценни и редки издания от библиотеката на Националния исторически музея“ я включваме не само за да припомним за навършването точно днес на 1009 години от сражението при Ключ – първият българо-византийски сблъсък в Беласишката битка от лятото на 1014 г., но и за да повдигнем (още веднъж) редица въпроси, свързани както със самата битка, така и с научната (и ненаучната) литература, която я разглежда. Нашият екземпляр от книгата постъпва в специализираната научна библиотека на Националния исторически музей като дарение през декември 1982 г.

––––––––––––––––––
{1} Повече от век след Шлюмберже историците по цял свят (само с някои северомакедонски изключения…) отдавна са се отказали от това понятие – днес тази държава не е нищо друго освен последната фаза на Първото българско царство (681-1018).

{2} Paul Stephenson „The Legend of Basil the Bulgar-Slayer“. Cambridge University Press, Cambridge, 2003 // 170 р., особено глава 6 „Произход на легендата“ (с. 81-96). Съвсем наскоро специализираната научна библиотека на Националния исторически музей получи като дарение тази книга, но тя още не може да се ползва от читателите; надяваме се това да стане скоро след летните отпуски. Въпреки това вече я подготвяме за представяне в раздела „Ценни и редки издания от библиотеката на НИМ“, където ще бъде достъпно и цялото ѝ съдържание в PDF формат. Когато представяме тази книга ще се разпрострем значително по-нашироко върху тези исторически събития.

{3} „Lettres de deux amis“, Institut Français, Athènes: 1962

Текст: Иван Петрински