1670 години от най-ранното споменаване на етнонима „българи“ в Анонимния римски хронограф, 354 г.

Миналото на нашите предци, чието име носим, все още е обвито в мъгла. Засега специалистите в тази област са единодушни само в едно – предстои огромна работа за да бъде изяснен поне задоволително въпросът за прародината на прабългарите. Ще са необходими колосални усилия в продължение на много десетилетия, да не кажем векове, за да бъде проучен археологически огромен район на границата на Европа и Азия и така да  бъде постигнат по-категоричен резултат в изследването на пътищата за разселването на прабългарските племена, да се внесе повече яснота в тяхната по-сетнешна история. Като пример могат да служат изследванията на прародината и разселването на славянските племена, които продължават вече почти два века със сериозен успех, но на много по-малка територия.

В проучванията, посветени на прародината и пътищата на разселване на прабългарските племена, се налага да се разчита изключително на бавното добиване на археологически свидетелства поради силно ограничената база от писмени исторически извори. През тази година се навършват 1670 години от най-старото историческо сведение, в което се споменава етнонима „българи“. Откриваме го в един кратък световен летопис, наречен Liber generationis, тоест “Книга на родословието“, който започва, както е обичайно, от сътворението на света и разглежда накратко събития до 334 г. Liber generationis е част от малък сборник, известен като Анонимен хронограф, който съдържа сведения за римската история – календар, списък на римски консули, на градски префекти и епископи, указания за празници. Съставен е през 354 г. н. е., но има и по-късни добавки.

Liber generationis вероятно съдържа сведения преведени от по-стари гръцки летописи. Запазен е в два варианта. Единият от тях (Liber generationis II) има четири преписа, датирани между VII-VIII в. и Х в., и именно там на страница 105 се съдържа следният кратък текст: „Ziezi ex quo Vulgares“, сиреч „Зиези, от когото [произлизат] българите“ (превод на В. Тъпкова-Заимова). Вторият (Liber generationis I) е само в един препис, съхраняван днес във Виена, и е с много по-ранна дата – V в., и там този текст липсва. Отсъствието на сведението за българите в много по-ранния Виенски препис дава основание на част от изследователите да предполагат, че точно това кратко изречение е по-късна добавка – ако съдим по датировката на преписите на Liber generationis II, тя може да се отнесе най-рано към VII-VIII в.

Въпреки значителната несигурност на сведението за произхода на (пра)българите, днес повечето български учени приемат, че българското име не е късна добавка. В подкрепа на това твърдение може да се добави, че в „История на Армения“ на Мовсес Хоренаци (V в.) се споменава за едно преселение на българи-оногундури в Армения, което се датира вероятно по времето на арменските царе Аршак II (350-367) или Аршак III (387-389).

В краткото сведение на Liber generationis II българите са споменати сред народите обитаващи изтока като потомци на Зиези, син на Сим, най-големия син на Ной – според библейските представи, най-общо, всички народи обитаващи Азия са потомци на Сим. Според тогавашните географски схващания, основани на фундаменталния труд „География“ на Клавдий Птолемей (ок.  100 – ок.  170 г. н. е), Азия се простира до река Дон. Или казано кратко земите, в които българите се заселват, са в Азиатска Сарматия, простираща се на запад до река Дон, на изток до река Волга и на юг до Кавказ. Като се съгласуват данните от двата източника – Liber generationis II и летописта на Мовсес Хоренаци – може да се направи извод, че (пра)българите са забелязани в земите на север от Кавказ.

Във времето след споменаването им в Анонимния хронограф, древните автори свързват българите със събития в земите на север от Кавказ, Северното Черноморие, Централна и Южна Европа. Около 632 г. се появява и тяхно държавно обединение в степите около Черно и Азовско море – Старата Велика България, начело с Кубрат (ок. 632 – ок. 665). След смъртта на Кубрат и нашествието на хазарите, неговите петима синове се разделят. Най-големия Бат Баян остава подчинен на хазарите, Котраг се заселва в земите между реките Волга и Кама, Кубер в Панония при аварите и впоследствие в околностите на днешния град Битоля в Северна Македония, Алцек в Южна Италия, а Аспарух и племената, тръгнали с него, дават началото на Дунавска България, спомената за първи път в исторически извор на 9 август 681 г. в изказването на презвитера Константин от Апамея на 16-то заседание на Шестия вселенски събор в Цариград.

***

В зала 3 изток на Националния исторически музей са представени множество експонати, свързани с ранната история на старите българи. Изложено е и копие на част от съкровището от с. Малая Перешчепина, Полтавска област, свързвано с историята на Старата Велика България и нейния владетел Кубрат.



Текст: Илия Стоименов, Иван Петрински