Битката във Върбишкия проход, 26 юли 811 г.

След превземането на Сердика от войската на българския владетел Крум (802 – 814), византийският император Никифор I Геник (802 – 811) събира голяма войска и заедно със съвладетеля си, неговия син Ставракий (император, заедно с баща си, от 803 до 26 юли 811 г.; управлява самостоятелно от 26/28 юли до 2 октомври 811 г.), потегля на поход срещу България от граничната крепост Маркели (до днешния град Карнобат, Бургаско), за да се справи със заплахата от север веднъж завинаги.

В своята „История“, летописецът Йоан Скилица не пести критики към императора. Никифор I Геник не е харесван и от поданиците си; и има защо – увеличава данъците и за населението, и за църквата, конфискува църковно имущество, извършва редица принудителни преселения в опустелите земи на империята.

Историческите събития, свързани с Битката във Върбишкия проход, от която точно днес се навършват 1212 години, Йоан Скилица описва така:
„Като събрал войските от Изток и Запад и много бедни [люде], въоръжени на собствени средства с прашки и тояги, които [го] проклинали, заедно с войските си се отправил срещу България. [Българският владетел] Крум уплашен от множеството [войници], когато [тези същите] били в Маркели, поискал мир. Но императорът поради собственото си неблагоразумие и неблагоразумието на съветниците си, които мислели като него, отхвърлил предложението. На 20-и юли той навлязъл в България, когато греела пагубната звезда на кучето{1}. И сам предричал гибелта си, като непрекъснато си повтарял: „Кой ли ще дойде и ще измами Ахав (вж. по-долу)? Защото Бог или Сатаната ме тегли насила.
Прочее след първите сблъсквания той помислил, че е на прав път, и известил че успехите се дължели не на Бога, а на щастието на [сина му] Ставракий. И заплашвал военачалниците, които били против нахлуването. Заповядал да бъдат избивани безмилостно хора от всички възрасти, дори и кърмачета. Оставил непогребани труповете на умрелите си съплеменници и се грижел само да прибере плячката от убитите. Като поставил ключалки и печати на Крумовите съкровищници, завардил ги вече като свои. Отрязал ушите и други части от телата на християните, които се докосвали до плячката, а така наречения аул на Крум{2} изгорил, въпреки че този твърде смирено казвал „Ето ти победи. Вземи което ти харесва и си върви с мир.“ Обаче врагът на мира не приел предложението. Разгневен от това, Крум заградил входовете и изходите на страната [в старопланинските проходи] с дървени укрепления. Когато Никифор узнал за това, предрекъл пред своите хора очакващата ги гибел: „Дори и птици да станем, никой няма да избегне смъртта“. След два дни варваринът събрал войска и нападнал шатрата на Никифор. [Българите] убили по жалък начин него, всичките му военачалници и безчет войска и взели целия обоз. Крум отрязал главата на Никифор и я набучил на кол за показ на всички. След това заповядал да оголят черепа и да го посребрят{3} наоколо и карал българските военачалници да пият от него и да се гаврят с него като с алчен човек, който не поискал мир. Християните не били преживявали по тежко време, отколкото при Никифоровото управление. Защото той надминал по безчестност всички императори, дори и най-жестоките, които били преди него. Ако някой иска да опише злодеянията му подробно, не би му стигнало време и ръката му би отпаднала. Но от конеца се познава тъканта…“{4}

Ставракий, синът на обезглавения император, е тежко ранен в гръбначния стълб, но въпреки това на 27 или 28 юли е провъзгласен за едноличен император на Византия. Няколко месеца по-късно, на 2 октомври 811 г., злощастният млад владетел издъхва от раните си.

Въпреки опожаряването на Плиска (или на друг столичен аул – вж.{5}), българите събират всички сили и нанасят страшно поражение на ромеите във Върбишкия проход, което оставя ярък спомен у византийците за столетия напред.

Както е видно византийските летописци – и Йоан Скилица, и авторите на по-старите произведения, които той ползва – достатъчно силно ненавиждат Никифор и сина му Ставракий заради военното и политическото унижение, което Византия преживява при управлението му. В случая Йоан Скилица дори загатва за прилика между Никифор I Геник и Ставракий и отрицателните герой от Стария завет царят на Израел Ахав (918-897 г. пр. н. е.) и синът му Охозия, които почитали езическия бог Баал и поради това влизат в конфликт с християнския пророк Илия.

Победата на българите в битката във Върбишкия проход на 26 юли 811 г. е изцяло дело на военния гений на великия български владетел и военачалник Крум, който е основател и на българския владетелски род, царствуващ чак до 997 г. За него се смята, че произхожда от тази част от древните българи, които се установят в Панония след смъртта на Кубрат. От Крумовата династия произхождат редица ярки владетели – и Омуртаг (814-831), и княз Борис-Михаил (852-893), и цар Симеон Велики (893-927), и сина му цар Петър (927-970) – които довеждат в крайна сметка България до нейния Златен век.

_________________________________

{1} Така във Византия наричат звездата Сириус, която се смятала за лош предвестник, тъй като в дните на нейното изгряване, наричани в българската народна култура „горещници“ (дните във втората половина на месец юли, които се отличават с особено високи температури) заболяванията зачестяват. Вж. {4}
{2} Съществува предположение, че императорът изобщо не достига до Плиска, а „аулът на Крум“ е друга неизвестна засега нам крепост-столица на българския владетел.
{3} Тук Скилица, който живее и пише своята „История“ два и половина века след описваните събития, преразказва една легенда, свързана с други народи и исторически обстоятелства.{4} Йоан Скилица „История“ – В: ГИБИ, VI. Издателство на БАН, София: 1965 // с. 224-225. Превод и бележки на Василка Тъпкова-Заимова – вж. също и {1}
{5} Съществува и предположението, че споменатият от византийските историци „аул на Крум“ не е столицата Плиска, а всъщност се е намирал в „така наречената Варна“ (обширна област вероятно в поречието на р. Камчия, преди нейното устие) и съответно битката се е състояла в друг проход на Източна Стара планина. Бъдещи археологически дирения ще покажат историческата истина.
Текст: Иван Петрински, Илия Стоименов