Великолепно издание с 15 цветни карти и 103 черно-бели снимки, рисунки и схеми; Тринайсет от картите представят времето на Българското средновековие – от заселването на „Славяните на Балканския полуостров“ до „България при последните Шишмановци“, а две – българските земи в праисторически времена, като в текст към втората е загатната и съдбата на земите ни през Античността; Силни зацапвания и ерозия на хартията на корицата, която е напълно отделена от книжното тяло.
„Исторически атлас на Средновековна България“. Българска книга, София: 1943
В[асил]Миков, Ив[ан] Орманджиев „Исторически атлас на Средновековна България“. Българска книга, София: 1943 // 32 с.
Великолепно издание с 15 цветни карти и 103 черно-бели снимки, рисунки и схеми; Тринайсет от картите представят времето на Българското средновековие – от заселването на „Славяните на Балканския полуостров“ до „България при последните Шишмановци“, а две – българските земи в праисторически времена, като в текст към втората е загатната и съдбата на земите ни през Античността; Силни зацапвания и ерозия на хартията на корицата, която е напълно отделена от книжното тяло; Същинската част на атласа е запазена в много добро състояние.
Макар да е отпечатан преди точно 80 години, „Исторически атлас на Средновековна България“ продължава да бъде, в по-голямата си част, сравнително верен исторически. Изключение правят повече първите две карти – „Предистория на българските земи – Каменна епоха“ (с. 3-4) и „Предистория на българските земи – Метална епоха“ (с. 5-6). Особено през втората половина на ХХ в., а и в началото на нашето хилядолетие, българската праисторическа археология натрупа огромно количество нови данни, които съществено промениха представите за това време. Очевидно е, впрочем, че авторите поставят двете първи карти повече за пълнота на изложението, отколкото с надеждата да бъдат изчерпателни и прекомерни точни.
В същинската част на атласа, която се отнася до Средновековна България, разликите със съвременното състояние на историческата наука не са толкова много. „Славяните на Балканския полуостров“ (с. 7) се нуждае от повече уточнения и това не е странно, понеже при изясняване на въпроса за заселването им на Балканския полуостров се налага използването на повече археологически данни; а те се събират дълго и мъчително в продължение на десетилетия. В текста към картата има досадна печатна грешка – „през първата половина на ХII в. славяните се установили на постоянно местожителство в целия Балкански полуостров“ е отбелязано в текста под картата, но очевидно авторите са имали предвид първата половина на VII (а не на ХII) в. Днес знаем, че това става малко по-рано – данните за първите славянски селища са от последната четвърт на VI в. доже, може би, малко по-рано. На картата особен коментар изисква заселването на п-в Морея (днешният Пелопонес) от славянските племена. Всъщност безспорната славянска хегемония в Морея продължава повече от два века – от есента на 587 г. до 805/807 г. Извън нея остават само източната една трета на полуострова и крепостта Патра в най-северната му част (вж. напр. {1} и {2}). Към пълнота на източниците тук не можем да се стремим, но нека ни е позволено да отбележим още, че „само източната част от Морея, от Коринт до [п-в] Малея [в най-югоизточния край на п-в Морея], била – поради нейния скалист характер и труднодостъпност – свободна от славяни”, според Манемвасийската летопис от 963/969 г. (вж. {3}). Странно е, че авторите на атласа не са отбелязали славянското присъствие на о. Крит – данните за това по време на отпечатването на книгата вече са били известни (вж. {4}.
Тук не е възможно по-обстоятелствено разглеждане на картите в атласа, но още няколко съвсем кратки бележки са възможни. Днес знаем – отново благодарение на новите археологически данни, че „България през VII-VIII в.“ (с. 10) вероятно изглежда по-обширна, особено на изток. „България при Крума и Омуртага“ (с. 11) е очевидно силно намалена, по това време българските земи стигат далеч на запад. „България при Маламира и Пресияна“ (с. 14) е редуцирана също на запад, а отвъддунавските Славинии, както и Седемте славянски племена едва ли са продължили да съществуват след извършената централизация на държавната власт при Омуртаг. За „България при Бориса (852-889)“ (с. 15) ще трябва да се отбележи, че българският излаз на Синьо море вероятно е бил значително по-широк. А напоследък стана ясно, че Борис продължава, както изглежда, да управлява, поне номинално, чак до 893 г. „България при цар Симеон Велики (893-927)“ и „България при цар Самуил“ също представят българските земи съществено намалени. Картите, които се отнасят до Второто българско царство, повече съответстват на днешното равнище на историческата наука, макар и там някои места да се нуждаят от уточняване. Съвсем очаквано, някои обяснения и датировки към снимките, рисунките и схемите несъмнено също трябва да бъдат подложени на допълнителни уточнения, но това никак не променя първоначалното ни впечатление от тази наистина великолепна книга.
Авторите на „Исторически атлас на Средновековна България“ са добре известни имена в българската наука. Васил Миков (1891-1970) е сред най-заслужилите български археолози-праисторици, а Иван Орманджиев (1891-1963) се занимава предимно с историята на националноосвободителните борби на българите в Одринска Тракия. Атласът, който те съставят, несъмнено е в съзвучие с оня патриотичен подем, който масово завладява българското общество по време и след Втората световна война. Във времена на тежки изпитания българският народ винаги се обръща за подкрепа към славните страници от средновековната българска история – споменът за могъществото на владетелите Аспарух, Тервел, Крум и Омуртаг, на царете Симеон Велики, Самуил и Иван Асен II, за великото дело на учениците на Кирил и Методий, за създадената във Велики Преслав кирилица дава сила в борбата ни за оцеляване.
„Исторически атлас на Средновековна България“, както се разбира от ръкописния надпис на заглавната страница, е подарен от един от авторите му историкът Иван Орманджиев, на Невенка Николова „за добър спомен“. Както още става ясно, Иван Орманджиев е „съкласник“ на бащата на момичето в Българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ в Одрин, а срещата между двамата се е състояла на 8 август 1944 г. в с. Курило (днес квартал на г. Нови Искър в Столична община). По това време голяма част от столичани са евакуирани в околностите на София, включително и в Курило, поради англо-американските бомбардировки над града. Атласът остава част от семейната библиотека на Невенка Николова и на нейните наследници доскоро, когато синът ѝ Андрей Мезан, дългогодишен дарител на Националния исторически музей, предаде атласа като дар на специализираната научна библиотека на Музея.
––––––––––––––––––––––- {1} Василка Тъпкова-Заимова „Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в.“. Издателство на БАН, София: 1966 {2} Йордан Заимов „Заселването на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия“. Издателство на БАН, София: 1967 {3} Ivan Dujčev „Cronaca di Monemvasia“. Introd., testo crit. е note a cura di … Palermo: 1976, XLVII // 36 p. (1st. Sic. di studi bizant. e neoellen. Testi e monumenti. Testi 12 ){4} Иван Шишманов „Славянски селища в Крит и на другите острови“. В: Български преглед, кн. ІІІ: 1897
