17 май 1876 г. – денят, в който Ботевата чета стъпва на Козлодуйския бряг и поема по пътя към Врачанския Балкан и безсмъртието.

„Поразсъмна се. Настъпи 17 май 1876 г. – ден многоочакван, ден, в който трябваше да се мре. 17 май беше ден, в който наново емблемата на българския народ трябваше високо да се издигне, ден, който ни тласна в кръвна борба с вековния ни враг. Щом още зората бе пукнала, на изток небосклонът се червенееше на талази, тих ветрец полъхваше по Дунава, когато коминът на „Радецки“ се задими, а самият той гордо започна да пори мътните дунавски вълни“ – така Ботевият четник Никола Кючуков описва паметното утро на 17 май 1876 г.

За да бъде запазена тайната както при подготовката на четата, така и при качването ѝ на парахода, четниците били разпръснати из дунавските градове. Необходимостта намеренията да останат в тайна е очевидна, поради което само ограничен брой хора са посветени в замисъла да бъде превзет „Радецки“ и четата да дебаркира на Козлодуйския бряг. Мнозина от четниците смятат, че пътуват за Сърбия, а част от тях никога не са виждали своя войвода. Облечени като обикновени пътници и без да дават вид, че се познават, от Гюргево, Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет се качват всички групи четници, заедно със скритите в сандъци и куфари оръжие, боеприпаси и униформи.

Знамето на Ботевата чета и неговата история, част от която са извезаните надписи „Свобода или смърть 1875“ и „Карань“ са сред акцентите в изложбата „150 години Априлско въстание. Истории и разкази за героичното време“. Следите на това прочуто знаме се губят някъде през юни 1876 г. след залавянето и смъртта на втория знаменосец четата Димитър Стефанов – Казака. Негова символна значимост е голяма и затова през годините, по спомени на очевидци, се изработват негови реконструкции, които стават част от музейни експозиции и участват във филми и исторически възстановки.