693 години от битката при Русокастро

Тази българска победа е свързана с името на цар Иван Александър (1331-1371). Той идва на власт в един сложен за България момент. През 1330 г. сърбите разгромяват българската армия при Велбъжд, като при битката е ранен българския владетел Михаил Шишман (1323-1330), който след няколко дни умира от раните си. Последвало кратко и неуспешно управление на неговият наследник Иван Стефан (1330-1331). През неговото управление византийските войски завладяват Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол. Това предизвиква гнева на подчинените му, той е свален и бяга в Дубровник. Така след преврата Иван Александър бива избран за български владетел.

Не всички аристократи били съгласни с този избор – Белаур управителят на Видин не признава новия владетел и фактически управлява самостоятелно.

Първоначално през 1331 г. Иван Александър решил да се насочи срещу Византия. Кампанията била победоносна и Иван Александър си възвърнал Югоизточна Тракия. На следната 1332 г. българският владетел решава да се заеме с бунта на Белаур. За целта сключва споразумение с татарите и на помощ са му изпратени три хиляди души. В същото време византийският император Андроник III Палеолог (1325-1341) нахлува в Югоизточна Тракия. Възползвайки се от пристигането на татарите Иван Александър, потеглил към Тракия заедно с тях и с осем хиляди български войници. Първоначално се водят преговори, според които Византия трябвало да получи Анхиало, а България Диамполис (дн. Ямбол). Българският цар решава да изненада ромеите и така на 18 юли 1332 г. се завързва сражение. В своята тритомна „История“ византийският император Йоан VI Кантакузин
(1347-1354) описва сражението така:

„На разсъмване те (татарите), въоръжени потеглиха през теснините срещу ромеите. А съгледвачите на императора, като узнаха (те бяха разположени там), съобщиха бързо за нападението. И императорът заповяда войската да се въоръжи. След като се въоръжиха, потеглиха наредени по отреди, които бяха шестнадесет. Дясното крило командуваше протостраторът, лявото – великия папий Цамплакон, а средата държеше императорът.

Шест отреда образуваха челната колона, а след тях подредени десетте отреда, всички с началниците си. Императорът, измамен, скърбеше, тъй като голяма част от войската, като се надяваше на договорите, се върна по домовете си. Все пак смятайки, че борбата ще бъде само срещу мизите{1}, смело се отправи срещу тях. А когато настъпиха, чуха да свири скитска тръба. Защото тръбеше не като другите, но някак диво и силно, за да може да подбуди варварите към мъжество. И поради това тя се познаваше и чуваше отдалеч. А императорът сметна, че това не са скити{2} (защото не биха нарушили договора с него), а гетите{3} отвъд Истър, въоръжени подобно на скитите и повечето стрелци-конници, дошли на помощ, които си служеха със скитска тръба за всяване на страх. И като разчитал на тях, Александър с готовност влезе в сражението и смело потегли напред. Когато се приближиха едни до други така, че да се виждат, и когато слънцето се издигна на хоризонта и даде възможност да се види по-ясно войската, която напредваше, е скитска. Защото те не бяха наредени заедно с мизите, но си имаха свой собствен строй. Когато бяха толкова близко, че да нападнат, скитите отбягнаха императора и предните редици, а нападнаха тила, който след малка съпротива бе обърнат в бягство и бе преследван чак до Росокастро. А ромеите се струпаха там и се защитаваха от варварите извън стените. Императорът с предните шест отреда, макар задните да бяха обърнати в бягство, ни най-малко не отстъпи, а веднага потегли срещу мизите и се сблъскаха малцина с мнозина. Когато сражението стана твърде тежко и продължително и ромеите показаха голяма храброст и мъжество, накрая те бяха надвити от множеството мизи и изпаднали в тежко положение отстъпиха назад.“{4}

Сражението завършва с победа за българите. Започват преговори, които завършват с мирен договор, според който българите получават всички територии между р. Тунджа и Черноморското крайбрежие.

В Зала 3 на Националния исторически музей може да видите монети и други експонати от времето на този български владетел.

{1} Българите
{2} Татарите
{3} Власите
{4} Гръцки извори за българската история. Т. Х. Издателство на Българска академия на науките. София:1980// 270-271


Текст: Илия Стоименов