Кога българска войска стига до Виена?

(продължение на текста „Последната победна война на България)

През март-април 1945 г. Първа българска армия, в изпълнение на съюзническите задължения на България, участва във Виенската настъпателна операция на Втори и Трети украински фронт на Червената армия. На 15 април Виена е превзета, а Австрия – освободена. България и нейната стохилядна Първа армия завършват участието си във Втората световна война триумфално.

Понеже, както ни е добре известно, повторенията в историята са повече правило, отколкото изключение, непременно ще трябва да потърсим и друг подобен случай. Намираме го лесно 11 века по-рано като малък и зле документиран разказ в „Летописа на Айнхард”{1} (вж. и извадки от извора, които се отнасят до България в края на този текст). Това произведение, което се приписва обичайно на животоописателя на император Карл І, не се отличава с особена многословност по българската тема, което едва ли може да ни зачуди кой знае колко.

⁎ ⁎ ⁎

През лятото и есента на 827 г. значителна българска войска, натоварена на безброй речни плавателни съдове и придружавана, както е обичайно, от конни отряди по брега, се изкачва по Дунав и след това свива на запад по Драва. Реката е дълбока и плавателна, придвижването трябва да е било изключително бързо, а нападението над славянските племена в Панония неочаквано и победоносно. Славянските князе са заменени с български управители, а Панония очевидно поставена под българска власт, макар и за година-две. През есента на същата година, а както изглежда и в началото на следващата 828 г., българската военна флотилия прониква и в съседната Горна Панония, като я подлага на пълно опустошение чак до античната Виндобона (днешната Виена).

След март 828 г. Франкската империя взема енергични мерки. Фриулският граф Балдерих е снет от заеманата длъжност, а на негово място срещу българите е изпратен младият крал Людовик Баварски, син на Людовик Благочестиви. Горна Панония несъмнено е прочистена от българските войски, но изглежда намиращата се на изток Панония остава под българска власт още известно време. Летописът на Айнхард е продължен от Фулденските летописи, където откриваме едно допълнение, сигурно важно. Българската военна експанзия по р. Драва продължава и през 829 г., когато отново военната ни флотилия се завръща нагоре по реката, но без да става ясно в коя точно нейна част. Този път всичко се разминава с няколко опожарени села.

Разполагаме с едно необоримо свидетелство за разгръщането на кампанията от 829 г. и в поречието на р. Тиса. Там, според известния надгробен надпис, се удавил зера таркана Онегавон от рода Кувиар. Надписът е категоричен, че пътуването на Омуртаговия храненик и присъствието му в поречието на Тиса е само поради това, че е отишъл „на война”. Последното уточнение е толкова категорично, че не ни оставя никаква друга възможност освен да предположим, че младежът е воювал по тези земи, а не се е занимавал с нещо друго.

Макар Людовик Благочестиви да се правил на безкрайно зачуден, получавайки писмата на Омуртаг (вж. Извори), той естествено прекрасно е разбирал причините за тази писмовна размяна. През 818 г. славянските племена в северозападните български земи изведнъж решават да се отцепят от България, като се присъединят към Франкската империя, за което проводили при Людовик Благочестиви нарочни пратеници. Тук няма да е възможно да проследим по-сетнешните им митарства от владетел към владетел, повече ще ни е интересна след малко причината за това им бунтовно решение.

Впрочем наказателният поход на българската речна флотилия по Драва в Панония и в Горна Панония, както и по Тиса през 827-829 г. има чудесен завършек. Западната граница на България е отместена далеч на запад, като вече включва и цялата област Срем. Главното средище на тая област, могъщата крепост Сингидунум, по същото това време получава българското си име Белград, така е и до днес. Смъртта на Онегавон от рода Кувиар не била никак напразна. Сремската област остава в България почти два века, а Белград е дотолкова български, че под стените му цар Петър Делян (1040-1041) е издигнат на щит, в града приел короната на българските царе.

Пластина на владетеля Омуртаг, злато, открита на хълма Царевец във Велико Търново

* * *
Би трябвало да се очаква този кратък разказ, впрочем отдавна издаден на български, да предизвиква широко и непрекъснато обсъждане, все пак е малко необичайно да си представим България в чак толкова обширни граници. Макар да е ясно, че Омуртаговият военен поход по Драва и в Горна Панония носи всички белези на една истинска имперска, шумна и показна наказателна акция, а не на завоевателна война. Присъединяването на Сремската област и спирането на франкските щения към Балканите са наградата за тези усилия.

Трябва вече да се върнем към причините за отцепването на тимочани, абодрити и браничевци от българската държава. Впрочем, най-малко до царуването на Крум, държавата е съюзна. Няма как по друг начин да преведем писаното от Айнхард, а и във Фулденските летописи, ще бъдем истински неблагодарници, ако недоволстваме поне в тоя случай.

Трите славянски племена очевидно са присъединени от господаря Крум към България като съюзни – западните извори са категорични, че тези племена се откъснали от „съюза си с българите” („Bulgarorum societate”), като средновековния латинския израз има и още по-конкретно значение – „съюз между държави”. Няма никакви причина да си мислим, че абодритите, тимочаните и браничевците са се присъединили към България при условия, различни от тези за другите славяни в съюзната ни дотогава държава. Очевидно правилата за съжителството между прабългарите и славяните са наложени още през 680 г. или даже преди това.

Нещо се случва малко преди 818 г., нещо което променя правилата за съжителство между двата основни етноса в българската държава, дотогава напълно автономни. Единственото, което може да предизвика славянското раздразнение е новото административно устройство, което изгражда България като монолитна държава. Местните славянски князе са сменени с назначени от Плиска управители, верни на владетеля и подчинени единствено нему. Естествено е част от славяните, особено присъединените най-скоро, да изразят рязко недоволство. Впрочем ІХ-тия и Х-тия векове са време на усилено славянско държавно строителство, едно своеобразно славянско възраждане, на което си струва да се обърне особено внимание, но друг път.

Усилията за изграждането при господаря Омуртаг на единната българска държава са видни и с жестовете на внимание към славяните в държавата, на които е показано, че ще управляват наравно с бързо претопяващите се прабългари. Висшите държавни длъжности все по-често се заемат от славяни, българската войска отдавна е смесена, в крайна сметка даже децата на Омуртаг носят славянски имена. България се превръща в единна монолитна държава. И с ясно изразени имперски амбиции, твърде често постигани впрочем.

Извори

„818 г. . . . в Херисталиум [до Лиеж] . . . били и пратениците на други народи, а именно абодритите [част от славянското племе обитава левия бряг на Дунав между устията на реките Сава и Тимок, а другата част, под името преденеценти или браничевци – по десния бряг на Дунав, около р. Млава], пък и на Борна [управител на далматинските хървати], дук на гудуските, и на тимочаните [славянско племе, обитаващо поречието на р. Тимок], които наскоро се били откъснали от съюза си с българите . . .

819 г. . . . Дори племето тимочани . . . след изоставяне на съюза си с българите искало да мине на страната на императора [Людовик Благочестиви (813-840, с прекъсвания)] и да се постави под негова власт . . .

824 г. Българският владетел Омуртаг, под предлог уж да сключи мир, изпратил пратеници с писмо до императора. След като ги изслушал и прочел донесеното писмо, [императорът] останал твърде основателно учуден от тази неочаквана постъпка . . .

826 г. Когато пратениците на българския владетел [Омуртаг] му съобщили какво са направили, той отнова пратил с писмо до императора онзи пратеник, когото най-напред бил изпратил [през 824 г.], молейки го незабавно да стане определянето на границите, или, ако това не му е угодно, всеки да пази границите си без мирен договор . . .

827 г. Също и българите, като изпратили войска на плавателни съдове [navali exercitu] по река Драва, разорили с огън и меч славяните, които живеели в Панония [историческа област между реките Дунав и Драва], изгонили техните князе и им назначили български управители . . .

828 г. В Аквегранум [днешния Аахен] през месец февруари бил свикан събор, на който наред с много други въпроси били разгледани особено станалите събития в Испанската марка [бунтовете срещу франкската власт в земите между Пиренеите и р. Ебро] . . .

Също и фриулският [историческа област; в днешна североизточна Италия] дук Балдерих бил лишен от чина, който имал, тъй като поради бездействието му българската войска безнаказано опустошавала пределите на Горна Панония [историческа област на запад-северозапад от Панония; в най-северната й част е днешната Виена] . . .”

Из Летопис на Айнхард (770-840), преди 829 г.
Превод на Страшимир Лишев

–––––––––

{1} Латински извори за българската история. Издание на Българската академия на науките, т. II, София: 1960 // с. 34-39.

Текст: Иван Петрински