Последната победна война на България

„Врагът е сразен и върху неговия труп победно се развява и българското знаме” {1}

Юбилейната 80-та годишнина от разгрома на нацистка Германия във Втората световна война е отличен повод да си припомним и за българския принос в тези знаменателни събития – принос, за който платиха с кръвта си 30 000 български патриоти (загинали, тежко ранени и безследно изчезнали). Дори само за това днешният 9 май{2} е и български празник, наред с най-значимите дати в българската история.

Тази война, по-сетне наречена „Отечествена война на България (1944-1945 г.)“, е най-мащабната от всички войни, които България е водила някога в 1344-годишната си история. Тя бе не само последната, засега, победна война на българската войска. За точно осем месеца военни действия българската войска води в земите на три държави – Югославия, Унгария и Австрия; само през първия период на войната (до края на ноември 1944 г.) военните операции на трите български войски се водеха на площ от над 60 хиляди квадратни километра; до май 1945 г. Първа българска армия{3} извървя по пътищата на войната над хиляда километра до Източна Австрия.

В последните часове от управлението си правителството на Константин Муравиев обяви война на Германия в 16 часа на 8 септември, като за няколко часа България бе във война и със СССР и с Германия. За тези събития разполагаме с точен исторически извор: „От 16. 00 часа на 8 септември т. г. [1944 г.] България е във война с Германия. Очаква се последната да реагира като ни атакува за да ни разстрои и [да] не даде възможност да изпълним поетите задължения по обявения от България неутралитет . . . Нашето командване е решило да се противопостави на евентуалните германски намерения, като съсредоточи разполагаемите за сега сили [както следва] [изброени са подробно военните части и позициите, които те трябва да заемат] . . .” {4}

В първите дни на войната най-съдбоносни са дипломатическите усилия, задължително бе най-напред страните от антихитлеристката коалиция да признаят рязкото преминаване на България, до това време отявлен помагач и съратник на хитлеристка Германия, на „отсрещния бряг”. Тази задача бе най-трудната в цялата Отечествена война.

Първостепенно и по време бе незабавното прекратяване на състоянието на война, макар и чисто формална, с СССР и възстановяването на прекъснатите на 5 септември дипломатически отношения. С тази задача бе натоварена нарочна делегация, която при особени мерки за сигурност, наложителни във военно време, успява да долети до Букурещ още след обяд на 9 септември. За безопасния полет на българската делегация, която има наистина съдбоносна задача, са впрегнати всички български сили, включително и на българските емигранти в Москва. Делегацията, в която първенствуваща роля играе Димитър Ганев, благополучно се приземява на летище „Крал Карол І” в Букурещ, откъдето се отправя незабавно за среща с армейски генерал Фьодор Толбухин. „Назначава се делегация в състав професор Д[имитър] Михалчев [(1880-1967)], бивш пълномощен министър [в СССР през 1934-1936 г., а и през 1944-1946 г.], полковник от Генералния щаб Р. Славков, Димитър Ганев [(1898-1964)] и Кирил Станчев [(1896-1968)], която да замине веднага и да влезе във връзка с командуващия 3-та Украинска армия [така е в оригинала; става дума за 3-ти украински фронт на Съветската армия] армейски генерал [Фьодор] Толбухин [(1894-1949)] с цел да узнае окончателните условия по преустановяването на военните действия на Съветската армия срещу България и да разисква както по условията за примирието и за възстановяването на дипломатическите отношения със Съветския съюз [прекъснати формално на 5 септември 1944 г.], така и по начините за сътрудничество между съветските и българските войски за изгонването на неприятеля от Балканите.”{5}

Точно на тази среща за първи път е предадено българското желание за участие в завършека на военните действия във Втората световна война, това бе наистина единствената спасителна възможност България да не бъде разглеждана като победена страна, или поне за това да бъде направен съществен опит. Въпреки успехът на българската мисия в Букурещ, следват четири дни, изпълнени с неизвестност и съмнения. На 13 септември Върховното главно командване на Съветската войска нареди на командването на Трети украински фронт военните усилия на българската войска, която вече противодейства с оръжие на германските сили по западната българска граница, да бъдат подкрепени енергично. На следващия ден в София пристига за разговори генерал-полковник Сергей Бирюзов. На 16 септември съветското правителство уточни напълно своята позиция в резултат на проведените едноседмични срещи и разговори и в писмо до българския военен министър Дамян Велчев прие исканото от българското правителство взаимодействие между българската и съветската войска. В документа бе уточнено, че българската войска трябва да бъде оперативно подчинена на целите на съветското настъпление и да бъде част от групата войски, съставляващи Трети украински фронт.

Карта на разположението на българските войски през първия период на Отечествената война на България от 1944/1945 г. С черти от гъсти точки е отбелязан районът на действие на всяка от трите български войски, с петолъчни звезди са отбелязани градовете, в които се намират техните щабове. Белите стрелки сочат главните направления, в които се разгръща настъплението на съветските войски в Белградската операция – Югославската народноосвободителна войска (ЮНОВ) участва в освобождаването на града, а главна задача на Българската народна войска (БНВ) е прикриването на съветското настъпление от юг. Карта на автора

Тук нито ще е възможно, нито пък е нужно да разглеждаме цялостния ход на българското участие в завършващия етап на  Втората световна война; по-добре да оставим тази задача на историческите извори и на картите, които представяме. Ще трябва да признаем, че повече ни занимава въпросът за повторяемостта в историята (вж. продължението на този текст в началото на следващата седмица); български воини са бродили в околностите на Виена и единайсет века по-рано, по време на бляскавото царуване на владетеля Омуртаг (814-831).

⁎ ⁎ ⁎
През март-април 1945 г. Първа българска армия, в изпълнение на съюзническите задължения на България, участва във Виенската настъпателна операция на Втори и Трети украински фронт на Червената армия, на 15 април Виена е превзета, а Австрия – освободена. България и нейната стохилядна Първа армия завършват участието си във Втората световна война триумфално.

Първа страница на в. Земляк” от 16 юни 1945 г., посветена на завръщането на победоносната българска войска в София.

(следва)

–––––––––

{1} Из речта на командващия Първа българска армия генерал-лейтенант Владимир Стойчев (1892-1990) на митинга по случай завръщането на българските воини в родината; пл. „Александър Невски”, София, 17 юни 1945 г.

{2} Макар в деня на подписването на капитулацията на Германия участниците във войната да са единни в отбелязването на 9 май като Ден на победата, в следващите десетилетия те са разделени на две – тези, които отбелязват този ден на 8 май са предимно на запад, а тези, които традиционно го празнуват на 9 май – на изток. Това разделение е чисто политическо, за него няма друго основание.
Под формата на все още твърде обща идея изискването за безусловна капитулация на Германия е издигната първоначално от американския президент Франклин Рузвелт (1933-1945) на конференцията в Казабланка на 13 януари 1943 г. Това изискване има за цел да подчертае историческата отговорност, която Германия, като държава-подпалвач на Втората световна война, трябва да понесе за да бъде възстановена справедливостта и сигурността на международните отношения. Поради относителната отдалеченост до времето, в което условието за безусловна капитулация би могло да бъде поставено на Германия, идеята на Рузвелт остава чисто пропагандна. Освен това, Йосиф Сталин не присъства на конференцията в Казабланка – по това време е в завършека си съдбоносната Сталинградска битка (17 юли 1942 г.-2 февруари 1943 г.), а и самото пътуване на съветска делегация до Мароко във военно време изглежда твърде опасно. Въпреки всичко идеята е възприета възторжено от Обединените народи и се обсъжда нашироко на Ялтенската конференция (4-11 февруари 1945 г.) на държавните ръководители на съюзническите държави, когато разгромът на Германия е и близък, и напълно сигурен.

От началото на 1944 г. се разработва политико-военен документ, озаглавен „Условия за капитулацията на Германия”, който през юли същата година е одобрен от държавните ръководители на Обединените народи. Вече съгласуван, документът е изпратен както във Върховното командване на Червената армия, така и в Главния щаб на съюзните (западните) експедиционни сили за изпълнение при нужда. Въпреки това когато германското ръководство приема да признае цялостното поражение на страната във Втората световна война в Главния щаб на съюзните експедиционни сили в Реймс, група офицери от обкръжението на главнокомандващия западните съюзни сили Дуайт Айзенхауер подготвят съвсем нов документ – твърде кратък, чисто военен и лишен от всякакви политически елементи. За всеки случай в новия текст е вмъкнат чл. 4, който предвижда „поправителна” церемония по подписването в случай, че някоя от съюзните държави поиска това. Точно този кратък документ е подписан от упълномощения германски представител генерал-полковник Алфред Йодъл, началник на оперативния отдел на Върховното командване на въоръжените сили на Германия, на 7 май 1945 г. в Реймс.

Впрочем цяла поредица местни капитулации на немски войски предшестват общата капитулация на Германия, включително и капитулацията на гарнизона на столицата Берлин. Подписването на този, наречен по-сетне „първоначален”, Акт за военна капитулация на германските въоръжени сили, е в присъствие на представители на западните съюзници. Съветският генерал Иван Суслапаров (1897-1974) е също в Реймс, но слага подписа си под документа на своя отговорност без да е упълномощен от ръководството на Съветския съюз; необходимото пълномощно е получено след фактическото подписване на Акта за военна капитулация, което прави подписът на ген. Суслапаров недействителен. Така на практика подписаната в Реймс капитулация на Германия наистина е предварителна – само пред западните сюзници. Поради това точно те решават да се отложи публичното обявяване на подписването на Акта за капитулация с 36 часа – до 15 ч. на 8 май и изискват от присъстващите журналисти под клетва да спазят този срок. Забавянето не би следвало да е проблем, понеже по силата на подписания вече Акт за военна капитулация той влиза в сила чак на 8 май в 23. 01 ч. по централноевропейско време. Въпреки всичко същият ден, 7 май, в следобедните часове нервите на присъствалите журналисти не издържат и те обявяват за събитието, макар всъщност самото „първоначално” подписване да трябва да се определи категорично като „фалстарт”.

Церемонията по подписването е повторена, този път при спазване на всички необходими условия, на 8 май в 22. 43 ч. централноевропейско време (00. 43 ч. по московско време; 23. 43 ч. по източноевропейско време) в залата за хранене на военно-инженерното училище в берлинското предградие Карлсхорст. Текстът на повторно подписаният Акт за военна капитулация дословно повтаря текста на акта, подписан в Реймс, даже и вече безсмисления чл. 4 не е изпуснат; само някои неточности в превода са изправени. Времето на влизането в сила на документа също не е променено – 23. 01 ч. по централноевропейско време или 01. 01 ч. по московско време.

Често може да се срещне уточнението, че подписването на същинския Акт за капитулация било безсмислено, понеже всички заповеди на германското командване вече били разпратени до частите, а и за оставащите до влизането на документа в сила 18 минути така или иначе нищо съществено не би могло да се направи. Такова тълкуване на събитията е, разбира се, несправедливо. Първо, защото подписването на документа има повече символично, а не практическо значение. И второ, защото в международните дела формата е особено важна, тя свидетелства в най-голяма степен за съдържанието на кой да е акт.

Но не подписването на кой да е исторически документ, а неговото приложение е същинското събитие, което си заслужава да се отбелязва. Тогава, когато се случва да се отбелязва времето на сключването на някоя историческа договореност това е сигурно указание, че времето на приложението й е поразтегнато или изобщо не може да се бележи точно. В случая никак не е така. Известен е точният час на приложение на подписаният от Германия Акт за военна капитулация.

Съществуват документални потвърждения, че практическото приложение на договореностите с Германия влизат в сила в полунощ по централноевропейско време (02. 00 ч. по московско време) на 9 май. Тук ще посочим само едно от тях. Последната заповед на германското Главно командване е издадена в първите часове на 9 май. Покрай другите военни въпроси там може да се срещне и следното уточнение: „След полунощ [тоест след 00:00 ч. на 9 май] оръжието по всички фронтове замлъкна”. Понеже няма съмнение, че това „след полунощ” е по централноевропейско време, понеже е невероятно германското командване да използва друго, то и въпросът за края на Втората световна война в Европа би следвало да е решен.

{3} Първа българска армия завършва последната победна война на България в състава на Трети украински фронт на съветската Червена армия, Но е наложително да припомним и тук, всички заповеди до българските бойни съединения се издават от Генералния щаб на Българската народна войска и от никой друг. В първия период на Отечествената война на България българските войски изпълняват напълно самостоятелни бойни задачи в Македония и в Източна Сърбия.

{4}Из заповед № І-1236 на главнокомандващия българската войска генерал-майор Иван Маринов (1896-1979); 8 септември 1944 г.

{5} Из постановление на българското правителство, подписано от министър-председателя Кимон Георгиев (1882-1969), 9 септември 1944 г.

Текст: Иван Петрински