30 януари почитаме паметта на цар Петър I (927-970)

Днес, 30 януари 2025 г., се навършват 1055 години от смъртта на българския цар Петър I (927-970).{1} Едва ли има друг български владетел, който да получава толкова противоречиви оценки за управлението си. Периода на неговото царуване предизвиква и до днес полемика в историческата наука.

Петър е син на цар Симеон (893-927) от брака му с дъщерята на болярина Георги Сурсувул. Симеон замонашва по-големият брат на Петър – Михаил, за да освободи пътя на избраника си към българския престол и да предотврати бъдещи вътрешни борби. По-късно след възкачването си, Петър замонашва и по-малкия си брат Йоан. Управлението на новият владетел започва с трудности – реколтата в българските земи е унищожена от нашествие на скакалци, част от съседите на България кроят планове за нападения. През лятото на 927 г. Петър нахлува с войските си в Тракия, по-скоро демонстративно отколкото с друга цел. Византийския император Роман I Лакапин (920-944) започва подготовка за военен отговор. Под заплахата от нова война Петър решава да преговаря за мир. Така същата година е мирът е сключен, като България запазва голяма част от земите завладени от Симеон, Византия се задължава да плаща ежегоден данък на България, двете империи влизат в съюз. Петър сключва брак с Мария внучката на Роман Лакапин. Тя приема името Ирина (в превод означава мир) по случай сключеният „дълбок мир“ между България и Византия. Петър е признат за цар (василевс) на българите.

През следващите години отново се случват неблагоприятни за България събития във вътрешно и външно политически план. Подред братята на Петър – Йоан и Михаил захвърлят расото и вдигат неуспешни бунтове. Сърбия възвръща своята независимост, маджарите нахлуват на няколко пъти в България. Първият поход  през 934 г. е в съюз с печенегите. Последван е от още няколко маджарски похода през 943 г., 948 г. и 958 г. По време на тези нахлувания, макар и да достигат до самата Византия, тя отказва да изпълни съюзните си задължения и да помогне на българите. През 965 г. между България и маджарите е сключено споразумение, според което те могат свободно да преминават през българските земи, за да извършват набези над Византия, а България се задължава да не оказва помощ на ромеите.

По този повод византийския император Никифор II Фока (963-969) през 966 г., след като е победил арабите отказва да плати ежегодния данък на българите, гони българските пратеници и демонстративно нахлува в българските погранични земи. Впоследствие Петър затвърдява политиката си срещу Византия и отказва предложението на Никифор Фока за възстановяване на мира. Едно от условията, които поставя императора е недопускане на маджарите да преминават през българска територия, за да нападат Византия.

През 968 г. под давление на византийската дипломация, киевския княз Светослав I (945-972) нахлува в България. Начело на 60 000 руси побеждава 30 000-на българска войска и превзема над 80 крепости. Впоследствие русите се оттеглят, тъй като Киевска Рус е нападната на свой ред в гръб от печенегите. Виждайки угроза за своята власт в лицето на русите и византийският пратеник при тях Калокир, Никифор Фока отново търси мир с България. На следната 969 г. русите отново нахлуват в българските земи. Покрусен Петър, вместо да се заеме с защитата на България решава да приеме монашески сан и умира в печал на 30 януари 970 г.

По времето на управлението на цар Петър в апогей е и богомилството, поради разгулния живот на част от православното духовенство, който води до отдръпване на миряните от официалната религия. От друга страна в този период се заражда и българското отшелничество в лицето на Иван Рилски.

Въпреки всички трудности за управлението на Петър близките до неговото време поколения дават положителна оценка. Например в „Българска апокрифна летопис“ от ХI век пише следното: „И след неговата смърт (на Симеон) пак прие българското царство син му цар Петър, и той бе цар на българите, още и на гърците. И царува в българската земя 12 години, без да има грях, ни жена, и благословено бе неговото царство. Тогава, прочее, в дните и годините на свети Петра царя български имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино и вреше и кипеше от всяко божие дарование, и нямаше скъдост от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по (?) изволение божие.“{2}{3}

Непосредствено след смъртта му, поради живот насочен към вярата и благодеянията направени за църквата, Петър е канонизиран за светец от Българската православна църква.

В бъдещите въстания, след като България пада под византийска власт водачите им приемат името Петър: Петър II Делян (1040-1041) , Константин Бодин-Петър III (1072), Петър IV (1185-1197) от династията Асеневци.

Въпреки всички беди сполетели България по негово време, цар Петър остава най-дълго управлявалият български владетел.

В Зала 3 на Националния исторически музей можете да видите множество експонати от  времето на Първото българско царство.

–––––––––––––––-

{1} Повечето български историци приемат 970 година, за година на смъртта му, макар и да има мнения, че умира по-рано.

{2} Превод по проф. Иван Дуйчев „Из старата българска книжнина“. Хемус А. Д., София: 1943 г.// с. 155 – 161

{3} Според същата летопис подобен е бил и данъкът по времето на цар Симеон. Ниските данъци за населението са потвърдено и от Скилица-Кедрин, и са запазени след завладяването на България от Византия.


Текст: Илия Стоименов