653 години от битката при Черномен, 26 септември 1371 г.

След смъртта на сръбския цар Стефан Урош IV Душан (1331–1355) неговият наследник цар Стефан Урош V (1355–1371) не успява да се справи с множеството феодали, които постепенно се откъсват от централната власт и фактически управляват самостоятелно. Такива са и двамата братя от рода Мърнявчевичи – Вълкашин (1369–1371) и Иван Углеш (1355 – 1371). През 1350 г. Вълкашин е назначен за жупан{1} на земите около Скопие, Охрид и Прилеп. Първоначално е лоялен на Стефан Урош V, който го прави съвладетел и му дава титлата крал през 1365 г., но през 1369 г. Вълкашин се откъсва от централната власт и се обявява за самостоятелен владетел. Вълкашин има претенции и към сръбския престол. През  1346 г. Иван Углеш (1355–1371) е назначен от Стефан Душан за управител на Конавле и Требине (в дн. Хърватия и Босна и Херцеговина). По-късно е назначен за управител и фактически става самостоятелен владетел в земите около долното течение на река Струма. През 1358 г. е провъзгласен за велик воевода, а през 1365 г. за деспот на Сярското деспотство.

През 1365 г. османците успяват да превземат Одрин, предната година завладяват и Пловдив. Година по-късно граф Амадей Савойски (1343–1383) превзема крепостта Галиполи и я предава на византийците. Османската армия е разделена на две, една в европейската част на османските владения около Одрин, а другата в Мала Азия.

Подтикнати, според сведенията на Ходжа Саддедин от управителя на Пловдив през 1371 г. Вълкашин и Иван Углеш се решават на крайни действия, възползвайки се от факта, че османската армия е разделена на две, събират войска и поемат към османските владения. Според различните източници, братята Мърнявчевичи събират между двадесет и седемдесет хиляди души. В състава на тази войска участват българи, сърби, гърци, а също и воини от Босна, Унгария и Влахия. Срещу тях тръгват османския пълководец Лала Шахин (1330–1389) и неговия помощник Хаджъ Илбеги. Те предвождат доста по-малобройна войска, между осем и десет хиляди души. В същото време османската войска в Мала Азия е заета с обсаждането на крепостта Бига, владяна по това време от каталански наемници.

На 25 септември християнската войска устройват своя лагер на р. Марица край с. Черномен (дн. Орменио в съвременна Гърция) на тридесет километра от Одрин. В ранните часове на 26 септември османците атакуват изненадващо лагера. Сред християните настава суматоха и те претърпяват ужасяващо поражение. Ето как описват събитието средновековните летописци, както от християнска така и от османска страна. В своята „Приписка“ – съвременника на битката Исайя Сярски пише следното:

„Извърших това — пише той — в най-лошото от всички времена, тогава, когато Бог вдъхна гняв на християните от западните страни [земите на Балканския полуостров] и деспот [Иван] Углеш повдигна цялата сръбска и гръцка войска, и своя брат крал Вълкашин и много други велможи, около шестдесет хиляди избрана войска. И те тръгнаха към Македония [Тракия], за да прогонят турците, без да пресъдят, че никой не е мощен да се противопостави на божия гняв. Не тях прочее прогониха, но сами бяха погубени от тях. Там паднаха костите им и останаха непогребани, и то в голямо множество : едни умряха от острие на меч, други бяха отведени в плен, а само някои от тях се спасиха.“ {2}

От друга страна в своето произведение „Корона на историите“, споменатият вече османски историк от XVI век – Ходжа Садеддин разказва, че християнската войска, поради увереността в численото си превъзходство, се е отдала на пиянство. И описва последвалия ход на събитията така:

„В дълбока нощ, когато част от враговете спели, а други пирували с вино и кебапи, той повел своите победоносни воини под черните – подобно аббасидски {3} – знамена на мрака. Търсейки закрила от висшата благосклонност на нощното войнство, те вдигнали отвсякъде ужасяващ грохот, достоен за деня на Страшния съд. От всички посоки забили тъпаните, писнали зурните и се извисили гръмки възхвали към Аллах. В сърцата на неверниците се вселил ужас и те се вцепенили. В тъмнината – обкръжена от свистене и крясъци – тяхната окървавена и окаляна безбройна тълпа взаимно се изпотрепала и унищожила.“ {4}

В настъпилата суматоха мнозина от християнските войници се удавили в река Марица. Вълкашин и Иван Углеш загиват в битката. Сярското деспотство е покорено от Османската империя. Прилепското кралство става васално на османците и продължава да съществува под управлението на сина на Вълкашин, известен ни от българските и сръбски народни легенди, като Крали Марко (1371 – 1395).

Поражението на войската на Вълкашин и Иван Углеш, заедно с битката на Косово поле (1389) имат фундаментални последствия за християнските държави на Балканския полуостров. След загубата на християнските сили при Черномен пътят на Османската империя за по нататъшни завоевания е открит. За по-малко от сто години Османската империя успява да покори последователно България, албанските владения, Византия, остатъците от средновековна Сърбия и Босна и успява да наложи васалитет на Влашко. Османската империя става хегемон в Югоизточна Европа.


–––––––––––––––-

{1} Жупан е благородническа административна титла, от старобългарската дума жупа – „административна област; дружина, род, тайфа“. С не съвсем ясна етимология; разпространена в почти всички славянски езици.

{2} Иван Дуйчев „Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България “. Наука и изкуство, София: 1972 //с. 547-548

{3} Династията на Аббасидите управлява Багдадския халфат в периода от 750 до 1258 г. Техните знамена били черни.

{4} Мария Калицин „Корона на историите на ходжа Садеддин“. Абагар, Велико Търново: 2000 // с. 173-177


Текст: Илия Стоименов