27 май 1850 г. – избухва Въстанието в Северозападна България

В северозападните български земи периодът от 30-те до 50-те години на XIX век е белязан от поредица селски въстания, породени от факта, че аграрната реформа, довела до отмяна на Тимарската система в Османската империя остава неосъществена по тези земи. Т. нар. „господарлъци“, при които, едрите османски земевладелци запазват земята в свои ръце,  а християнското население се използва за работа под формата на ангария се запазват. Неспособността или нежеланието на централната власт да накърни привилегиите на местните аги и бейове кара българите от областта да се вдигнат на оръжие. От 1833 до 1856 г. във Видинско, Белоградчишко, Берковско, Кулско, Нишко, Пиротско и Неготинско избухват общо шест въстания. Съседна Сърбия подклажда бунтовете, виждайки в тях възможност да овладее въпросните територии.

Въстанието в Северозападна България от 1850 г., наричано още Видинско или Белоградчишко въстание трудно може да бъде определено като стихиен селски бунт. Налице е предварителна подготовка и агитация, а според някои изследователи сред целите на централното ръководство е не само решението на аграрния въпрос, но и създаването на автономна българска територия.

Според плана въстанието трябва да избухне на 1 юни, но заради нарастващото напрежение и поредица от инциденти сигналът за бунт е даден на 27 май 1850 г., когато са нападнати белоградчишкият субашия и заптиетата му. Според плана въстаниците трябва да овладеят Лом, Видин и Белоградчик. Отрядът от 2000 души, предвождан от капитан Кръстю от с. Раковица, който трябва да превземе Лом е пресрещнат от турски конници и разбит, убит е и самият войвода. Селяните от Кулско и Видинско организират блокада на Видинската крепост. Научавайки, че повечето от тях са невъоръжени властите мобилизират всички мюсюлмани от околността и нападат въстаническия лагер при с. Гърци като организират поголовна сеч. С това блокадата на Видин е снета и въстанието тръгва към сигурен разгром. Обсадата на Белоградчик от отряд под командването на кнез Иван Кулин от с. Медковец също завършва с неуспех.

И след тази събития обаче част от оцелелите въстаници се оттеглят в планините и отказват да се подчинят. Междувременно събитията привличат вниманието на европейските дипломати и в опит да избегне допълнителна ескалация и международни усложнения Портата започва умиротворителна политика. Комисия от селски първенци, сред които и Иван Кулин, пристига за преговори в Цариград, където получава щедри обещания за премахване на „господарлъците“ но в следващите месеци малко от обещаното е изпълнено. Напрежението се запазва, а властите се опитват да лишат местните българи от водачите им, мнозина от които са арестувани и изпратени на заточение. Решението на аграрния въпрос се проточва чак до 60-те години, когато „господарлъците“ най-сетне са ликвидирани.

Въстанието от 1850 г., макар и да е провокирано от произвола на местните паши и нерешения аграрен въпрос, а водачите му да декларират верноподаничество към султана, демонстрира способността на българите чрез масова организирана съпротива да създадат главоболия на централната власт. Идеята за извоюване на автономия по примера на съседното Сръбско княжество също си прокрадва път. Всичко това е свидетелство за еволюцията на революционните настроения сред българите и подготвя почвата за началото на организирано националноосвободително движение. Повече за всичко това можете да научите в експозицията в зала № 4 на НИМ.

Текст: д-р Михаил Симов