Пратениците на княз Борис-Михаил до папата пристигат в Рим, 29 август 866 г.

През първата половина на 60-те години на IХ в. в Европейския югоизток настъпва ново прегрупиране на силите в резултат на изостряне на политическите противоречия между държавите, разположени в тази част на Европа. Издигането на Великоморавия като значителна военнополитическа сила заплашва българската власт над славянските племена в среднодунавските земи, а същевременно е и мощна заплаха за Източнофранкското кралство. Като резултат от тези процеси през 862 г. е сключен военен съюз между българския владетел Борис-Михаил (852-993) и краля на източните франки Людовик II Немски (крал на Бавария от 817 до 843 г.; крал на Източнофранкското кралство от 843 до 876 г.). Важна част от това споразумение е изискването България да приеме християнството от Рим. Така, още преди покръстването, през 863 г. българският владетел Борис-Михаил решава религиозната дилема, пред която е изправена България преди точно 1160 години. Обаче събитията се развиват по различен начин.

Неблагоприятните природни условия и продължителни нещастия, на които България е подложена през лятото на 863 г., налагат на българския владетел скорошна промяна на първоначалните му намерения. През август мощна поредица от земетресения – които впрочем продължили повече от 40 дни – засягат българските земи. В добавка годината се оказва неплодородна – „глад настъпил, та по този начин, както подобавало, да бъдат по-добре превъзпитани и да се отучат от злото онези, които били по-охранени и по-привързани към земните блага“{1}

От природните нещастия, засегнали България, побързала да се възползва Византия, която междувременно се съюзила с Великоморавия. Цялата византийска войска, победила арабите на изток все през лятото на 863 г., бързо е изнесена на българската граница и през есента нахлува в България. В това време българската войска е в поречието на Средния Дунав, според условията на съюза с Людовик, та не било възможно бързото ѝ прехвърляне на югоизток, където да даде отпор на нашествениците. Борис-Михаил се видял принуден да започне преговори за мир с Византия през късната есен на 863 г.

През пролетта на следващата година е постигнат „дълбок мир“ с Византия, чийто условия могат да се възстановят косвено по думите на византийските летописци. България получава така желаната от Борис-Михаил област Загора без крепостите Месемврия (дн. Несебър), Анхиало (дн. Поморие) и Девелт (до дн. с. Дебелт, Бургаско), но българите се задължават да прекратят съюза си с Източнофранкското кралство и да приемат християнството от Цариградската църква. Всъщност тези условия можели да бъдат и доста по-лоши, но главна цел на Византия си остава покръстването на България под върховенството на Цариград и за изпълнението на тази своя цел тя е готова на всичко.

Последвалите събития са добре известни{2}. С право крал Людовик II Немски се опитва да окаже политически и военен натиск за да предотврати българо-византийския съюз от 864 г. През май същата година той осведомява папа Николай I, че му предстои среща с българския владетел в Тули (днешния град Tulln an der Donau, Северна Австрия). Както изглежда нито военно-политическият натиск, нито дори личната среща с Борис-Михаил не донасят промяна в българската политика – военното поражение от есента на 863 г. не оставя никаква възможност за избор; българският владетел и семейството му, а след тях и цялата страна, наистина приемат християнството в неговата източна форма.

Скоро след покръстването, както и във всички източно- и средноевропейски държави, в които християнството е налагано със сила, избухват въоръжени размирици. Времето на Антихристиянското въстание в България не е докрай ясно, но вече е известно, че в края на март 866 г. то вече е потушено с нечувана жестокост – с избиването на 52-мата велики боили и, може би, и част от техните семейства. След тези страшни събития и затвърждаването на новата вяра в България, на дневен ред излиза въпросът за самостоятелността на българската църква. Византия никога не успява да скрие, че нейната цел съвсем не е единствено налагането на християнството в България под крилото на Цариградската патриаршия. По-далечната цел на византийската дипломация е чрез църквата, подчинена на Цариград, да бъде насочвана в „правилната“ посока и политиката на българските владетели. Това ще да е причината в отговорите на патриарх Фотий да се съдържа категоричен отказ{3} да се създаде самостоятелна българска църква.

Така княз Борис-Михаил се вижда принуден да започне преговори със Западната църква, с надеждата да получи, макар и отдалечено във времето, обещание за независима българска църква начело с патриарх или поне архиепископ. Българското пратеничество, което отнася запитванията на княза в Рим – заедно с множество дарове за папата, включително и оръжието, с което потушил Антихристиянското въстание от януари-март 866 г.{4} – заминава от Плиска в средата на месец август 866 г. А на 29-ти същия месец българските пратеници – кавхан(?) Петър, „близък роднина“ на княза, и боилите Йоан и Мартин {5}, са посрещнати в Рим. Пратеничеството предава на папа Николай I (858-867) 115 въпроса относно устройството на българската църква, живота на обикновените християни и техните взаимоотношения, за тънкостите на държавното управление, дори за всекидневното поведение на владетеля. За жалост, тези въпроси не са достигнали до наши дни. Папата отговоря{6} подробно на 106 от изпратените му въпроса, като структурата на текста на отговорите е такава, че всеки отговор преразказва вкратце и самия въпрос. Тази структура на отговорите удвоява историческата ценност на този извор.

Що се отнася до въпроса за самостоятелността на Българската църква, отговорите на папа Николай I не носят категоричното „не“ от Посланието на патриарх Фотий и дават надежда на княз Борис-Михаил за положителен отговор в бъдеще.
––––––––––––––––
{1} „Продължителят на Теофан“. ГИБИ V, Издателство на БАН, София: 1964 // с. 116. Превод на Иван Дуйчев.
{2} Безупречната датировка и точната последователност на последвалите събития продължава да се обсъжда от историците, поради което тук ще отделим нарочно място за всяко от тези събития при подходящ повод.
{3} Написването и получаването на това писмо – писмото, което съдържа отговорите на патриарх Фотий, озаглавени „Послание до княза на България Михаил — в какво се състои работата на един княз“ (Пълен средногръцко-френски превод на целия извор – вж. L’antiquité grecque et latine du Moyen âge. Bibliothèque de Photius: (2003) [прегледан на 22. 02. 2023], достъпно на: http://remacle.org/bloodwolf/erudits/photius/table.htm; На български – вж. Митрополит Симеон „Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса“. Български старини, книга 5 // с. 3-138), трябва да отнесем изглежда към месеците юни и юли 866 г. – вж. Иван Петрински „Един малко познат византийски писмен извор за историята на реториката в Ранносредновековна България“. Реторика онлайн, бр. 5: 2022. Времето на написването и изпращането на Посланието е важно. Понеже Посланието не съдържа дори намек за изпратеното от княз Борис-Михаил пратеничество в Рим, то това време със сигурност трябва да е преди месец август 866 г., когато тече подготовката за заминаването на пратеничеството и отпътуването му най-късно в средата на месеца – от други български пратеничества знаем точното време, което в средата на IX в. е нужно за изминаването на разстоянието до Рим, приблизително 14-15 дни.
{4} Това събитие е толкова важно, че ще се занимаем с него в нарочен текст; още повече, че по него са налични вече съвсем нови данни.
{5} Два важни западни извора – Бертинските анали (IX в.) и летописецът Андрей от Бергамо (края на IX в.) – ни уверяват, че в българското пратеничество участва и син на княз Борис-Михаил, или даже самият владетел. Понеже нито един друг исторически извор не подсказва такова участие, то трябва да признаем твърденията на Бертинските анали и на Андрей от Бергамо за малко вероятни, макар и да не можем днес да ги пренебрегнем напълно.
{6} Всъщност по папска заръка текстът на отговорите е подготвен от Анастасий Библиотекар (800/817-879).

Текст: Иван Петрински, Илия Стоименов