Точно днес, 9 август, се навършват 1342 години от първото споменаване на България на Долния Дунав и това е повод да си спомним за събитията около основаването на Дунавска България и за нейния пръв владетел Аспарух.
Първото споменаване на Дунавска България, 9 август 681 г.
Най-късно през пролетта на 681 г. Византия сключва мир с България и се задължава да ѝ плаща данък – България е вече създадена и тази година отбелязва своя 1342-и рожден ден. На 9 август 681 г. – на шестнадесетото заседание на Шестия вселенски събор в Цариград (7 ноември 680-16 септември 681 г.) – България на Долния Дунав е спомената за пръв път от делегата Константин от Апамея:
„Светият събор каза: „Нека преблагоговейният Константин, който е изправен тук, да съобщи сведения за себе си и за причината, поради която е дошъл“.
Преблагочестивият Константин каза: „Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея{1}, в провинция Втора Сирия. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса{2}. Дойдох при вашия свети събор за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч това, което претърпяхме във войната с България…{3}“ {4}.
* * *
След смъртта на Кубрат под натиска на хазарите прабългарската „степна империя“ известна от византийските извори като Старата Велика България се разпада. Кубратовите синове се разделят, като всеки повежда част от племената, съставляващи населението на обширното доскоро държавно обединение, в различни посоки. Както споменават византийските летописци Теофан Изповедник и патриарх Никифор, прабългарите поведени от Аспарух (680-700) достигат до Онгъла (Оглоса) в делтата на р. Дунав. Допълвайки се, двамата описват мястото като блатисто, оградено от реки и недостъпни стръмнини.
Отдавна се води ожесточен спор къде точно се е намирал укрепеният аул Онгъл. Павел Шафарик и Константин Иречек предполагат, че Онгъл идва от славянската дума за ъгъл. И го свързват с името на славянското племе угличи/уличи. Според Васил Златарски названието „Онгъл“ идва от тюркски и значи оградено място. Петър Мутафчиев пък предполага, че Онгъла е областта Буджак в Бесарабия, тъй като „буджак“ на тюркски значи ъгъл. Според арменската география „Ашхарацуйц“ Аспарух се заселва на изчезналия остров Пюки (Певки) в делтата на р. Дунав – това е и най-разпространеното днес мнение за местонахождението на Аспаруховото селище.
След заселването си в областта Онгъл, българите създават укрепен лагер. Както по всичко личи, това е Никулицелския землен укрепен лагер с площ от 48,3 км2. Има три укрепителни линии. На север е ограден от така наречения Южно Бесарабски вал и река Дунав, а от юг вероятно е бил защитен от още един изчезнал днес ръкав на р. Дунав.
През пролетта на 680 г византийският владетел Константин IV Брадати потегля със сухоземна войска и флота към Онгъла. При вида на византийската войска българите се затварят в укрепения си лагер, където се подготвят за активна отбрана. Според византийските извори императорът изоставя войската си и с един от корабите отплава към Месемврия (днешния Несебър) за да се лекува, вероятно от подагра{5}. Сред ромейските конници достигнал слух, че императорът е избягал. Настава смут сред византийската войска, а защитниците на укреплението го напускат с боен вик.
В резултат на победата при Онгъла Аспарух и предвожданата от него войска достига до „така наречената област Варна“, като на проходите в Източна Стара планина е поставена засилена охрана. След военните действия в Тракия през пролетта на следващата 681 г. Византия е принудена да сключи мир с България, като започва да плащат ежегоден данък. Земите на север от Стара планина стават владение на новосъздадената Българска държава.
* * *
Днес са известни и домашни извори за тези събития и за самия Аспарух. Първият е в „Именника на българските владетели“, където Аспарух е споменат така:
„А след това дойде отсам Дунав Исперих [или Есперерих, или Есперих] княз. Същото е и досега. Исперих княз 61 години [управлява]. Родът му [е] Дуло. А властта му е дадена [в годината на] тигъра – верени, [месец] първи – алем.“ {6}
Важни сведения за Аспарух (Испор) – предавани столетия като устни легенди преди да бъдат записани – съдържа и Българската безименна летопис от XI век, дело на неизвестен автор:
„И тогава след него [след цар Слав, първият български владетел според автора на Българската безименна летопис] се намери друг цар в българската земя — детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, [който] прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунав — Дръстър град [днешна Силистра]; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град [днешния град Плиска, Шуменско]. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя{7}…“{8}
Сведението за погубеното „голямо множество измаилтяни“ в горния откъс дава основание на изследователите да смятат, че Аспарух загива в битка с хазарите.
Точно днес, 9 август, се навършват 1342 години от първото споменаване на България на Долния Дунав и това е повод да си спомним за събитията около основаването на Дунавска България и за нейния пръв владетел Аспарух.
_________________________________
{1} Византийският град Апамея се намира на брега на р. Оронт, северно от Антиохия, и е бил главен град на византийската провинция Втора Сирия. В близост до могъщата крепост на града днес е разположен град Qalaat al-Madiq, в съвременната сирийска провинция Хама, на североизток от едноименната столица на провинцията.
{2} Аретуса е град в Сирия, днешният Er-Rastan (или Al-Rastan) в съвременната сирийска провинция Хомс, на 26 км северно от едноименната столица на провинцията.
{3} Ясен намек за българската победа в първата Българо-византийска война от 680-681 г. (вж. по-долу).
{4} Превод и бележки на Иван Дуйчев – В: ГИБИ III. Издателство на БАН, София, 1960 // с. 169-170
{5} Изворите ясно намекват, че в действителност императорът избягал от полето на боя и че причина за това вероятно е българската победа в сражението. С разказа за отплаването към Месемврия за да прави там ивператорът бани византийските летописци търсят всъщност оправдание за военния разгром.
{6} По преводи на Васил Гюзелев (от Omeljan Pritsak „Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren“. Otto Harrassowitz, Wiesbaden: 1955 // 76-77 и Veselin Beševliev „Die protobulgarischen Inschriften“. Berliner byzantinistische Arbeiten 23. Akademie-Verlag, Berlin: 1963 // р. 306) и на Моско Москов от Уваровия, Московския и Погодиновия препис, тоест от преписите, по които Именника е стигнал до наши дни – вж. Моско Москов „Именник на българските ханове (ново тълкуване)“. Д-р Петър Берон, София: 1988 // с. 25
{7} В Българската безименна летопис е първото споменаване на това географско понятие, изглежда като синоним на днешната област Добруджа.
{8} Превод на Иван Дуйчев (вж. Иван Дуйчев „Из старата българска книжнина. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство“. Т. I. Хемус, София: 1940 // с. 155-156) от Йордан Иванов „Богомилски книги и легенди“. Фонд „Д. П. Кудоглу“, Държавна печатница/ Наука и изкуство, София: 1925/1970 // с. 281-282
В експозицията на Националния исторически музей, в зала 3-изток, са изложни ранни свидетелства за славянско и прабългарско присъствие по българските земи.
Текст: Иван Петрински, Илия Стоименов
