Търговски тефтер от Узунджово

Панаирът (от гр. пан – всичко и агейро – събирам) е временно и регулярно провеждано тържище, което се различава от пазара по своето времетраене, участващи търговци и предлагани стоки. През Възраждането панаирът, за разлика от седмичния пазар, е съобразен не с петъчната молитва на мюсюлманите, а с християнския календар и неговите празници. Такъв вид тържища се провеждат по българските земи и преди османското нашествие, но разцветът на панаирната търговия се свързва със стопанските промени през XVIII и първата половина на XIX век. С нарастването на производството, вътрешния и международен стокообмен, годишните панаири се превръщат все повече от местни и областни средища в тържища с общонационално значение. Големите панаири следват един след друг през цялата година: Сяр – февруари; Прилеп – май; Сливен – юни; Пловдив – юли; Неврокоп (дн. Гоце Делчев) – август; Узунджово – септември; Петрич  – ноември. Освен място за активна търговия, панаирите дават възможност за среща на българи от различни краища на националното землище, тук се събира стопанският и политически елит на възрожденското общество – търговци занаятчии, книжовници, революционери. Разпространяват се книги и учебници, създават се контакти, обсъждат се важни обществени въпроси, зараждат се съзаклятия срещу султана. По този начин панаирите се вписват не само в стопанската, но и в културно-политическата история на тогавашна България.

Като най-голям панаир по нашите земи преди Освобождението се откроява Узунджовският. Към края на лятото в едноименното хасковско село, разположено на важния търговски път за Цариград, се събират до 50 000 души, а стокооборотът в най-силните години достига 15 млн. гроша. С мащаба и огромното разнообразие от предлагани стоки Узунджовският панаир става прочут из цялата Османска империя. Към края на възрожденската епоха, с разширяването на външната търговия и навлизането на голямо количество фабрични стоки, панаирът постепенно губи предишния си размах и икономическо значение.

Scroll to Top