Цар Симеон Велики е коронован за цар, август 913 г.
„Цъфтеше и се развиваше и
държавата на българите“ {1}

Смъртта на византийския император Лъв VI (11 май 912 г.) е последвана от продължителна нестабилност, тежки междуособици и опасни външни заплахи дори за столицата Цариград. Малолетният император Константин VII Багрянородни (911-959; властва сам във времето от 945 до 959 г.), съимператор на баща си от 9 юни 911 г.{2}, шестгодишен по това време, получава за кратко нов съимператор – чичо си Александър (11 май 912 – 6 юни 913). Седемчленен регентски съвет, начело с патриарх Николай Мистик (901 – 907; 912 – 925), е определен да подпомага осемгодишния Константин след смъртта на чичо му. Макар и да управлява твърде кратко, император Александър успява да предизвика нова война с могъщия си северен съсед като „обладан от безумие и безразсъдство, отпратил позорно пратениците [на българския княз Симеон], отправил заплахи към Симеон и мислел, че ще го уплаши“{3}.По този начин „мирът прочее бил нарушен и Симеон решил да вдигне оръжие против християните“ – през август 913 г. българският владетел Симеон Велики се отправя към стените на Цариград.

Ще бъде погрешно, ако решим, че единствено политическата нестабилност във Византия след май 912 г. е причината за Симеоновите стремления към превземането на нейната столица, а даже и към нейния престол. Едва ли такава причина ще да са и военните и брачните неуспехи на Лъв VI{4}. Крайната цел на българския владетел всъщност е много по-далечна – като използва продължителната политическа нестабилност във Византия Симеон се надявал да обедини цялото славянско население на Балканите, включително и славяните в Тесалия и Пелопонес{5}, където те все още пазели спомен за произхода си, в нова българо-византийска империя със столица, разбира се, Цариград. Симеон виждал, мечтаел и работел усърдно през цялото време на властването си за един нов ред в православния свят, който да смени разлагащия се стар pax Byzantina. Този нов ред с основание бе наречен pax Simeonica{6}.

Най-добре ще е за самите събития отново да дадем думата на безименния летописец, известен като „Продължителя на Теофан“ („Theophanes Continuatus“):
„През месец август [913 г.] Симеон, владетел на България, се отправил на поход против ромеите с голяма войска и стигнал до Цариград. Той го обсадил и го заобиколил с окоп от Влахерните до така наречените Златни врата, обладан от надеждата, че без мъка ще го завладее. След като узнал [за] якостта на стените и [за] сигурната им защита поради множеството тежко въоръжени войници и каменохвъргачните и стрелохвъргачните машини, той, излъган в надеждите си, се завърнал в така наречения Евдомон{7} и поискал да сключи мирен договор.
Настойниците [на малолетния Константин VII Багрянородни] приели драговолно това и Симеон изпратил своя магистър [всъщност кавхан] Теодор да преговаря относно мира. Патриарх Николай [Мистик], Стефан и магистър Йоан взели императора и отишли до Влахерните, въвели двамата сина на Симеон в двореца и обядвали заедно с императора. Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо корона собствения си епириптарий.
Удостоени с безбройни и преголеми дарове, Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна, като се разделили без да постигнат съгласие по въпросния мир.“{8}

Несъмнено за нас от особена важност в разказа на Продължителя на Теофан е самият акт на коронацията – „поставил на главата му, както казват, вместо корона собствения си епириптарий“. На първо място ще трябва да се изтъкне, че несъмнено целият обряд изначално е имал за цел коронацията на Симеон, защото е било предвидено, очевидно, на главата му да бъде поставена корона (стема), но вместо нея патриархът го заметнал със своя епириптарий, който се отъждествява с т. нар. панокамилавка, с която патриархът покривал главата си. На второ място ще трябва да се изтъкне, че самият летописец показва известна несигурност в знанията си чрез израза „както казват“. И трето, целият обряд поразително наподобява короноването на съвладетел, на съимператор – извършването му от патриарха в присъствието на императора.

Лесно видими са неяснотите в изложението на това събитие у Продължителя на Теофан, а също и в написаното от останалите летописци (вж. пак бел. {3}). Такова „единодушие“ в неяснотите може би се дължи, както вече сме споменавали, на старателното прочистване на летописите в частта им, засягаща българо-византийските отношения при цар Симеон Велики, извършвано старателно при императорите Роман Лакапин (920-944) и Константин VII Багрянородни. Последствията от тези неясноти, независимо от произхода им, за съвременната историческа наука са значителни. В зависимост от националността и политическите пристрастия на историците оценките им за акта на коронацията на Симеон се променят от „нищо съществено не се е случило“ и поставянето на думата „коронация“ в кавички, през предположенията, че обрядът е всъщност „духовно осиновяване“ или пък за въвеждане в кесарско достойнство, до категоричното отстояване на мнението, че през август 913 г. Симеон Велики е коронован за василевс, тоест цар, на българите.
Последвалите събития, с които ще имаме повод тук да се занимаем обстойно, та чак до битката при река Ахелой през 917 г., ни карат да сме напълно уверени в последното твърдение – през август 913 г. под стените на Цариград българският владетел Симеон Велики е коронован за цар на българите от цариградския патриарх Николай Мистик, който по това време е и пръв регент на малолетния император Константин VII Багрянородни.

––––––––––––––––

{1} „Слово за мира с България“ – В: ГИБИ V. Издателство на БАН, София: 1964 // с. 93. Превод на Иван Дуйчев.
{2} Тази дата е възприета у повечето авторитетни историци-византинисти. Вж. напр. Георгий Острогорский „История Византийского государства“. Сибирская благозвонница, Москва: 2011 // с. 334 (превод от Georg Ostrogorsky „Geschichte des byzantinischen Staates“. 3., durchgearbeitete Aufl. C. H. Beck, München: 1963). Още автори у Ph. Grierson and R. J. H. Jenkins „The date of Constantine VII’s Coronation“. Byzantion, vol. 32, No. 1: 1962 // p. 133-n.4. Датата 3 юни 913 г. у Иван Божилов и Васил Гюзелев „История на Средновековна България, VII-XIV век“. Том 1. Анубис, София: 1999 // с. 250 вероятно е техническа грешка. За дата на коронацията Ph. Grierson and R. J. H. Jenkins „The date of Constantine VII’s Coronation“. Byzantion, vol. 32, No. 1: 1962 // p. 133-138, въз основа предимно на нумизматичен материал, приемат 15 май 908 г. Първото българско издание на Георгий Острогорский „История на Византийската държава“. Прозорец, София: [1996] // с. 348 също посочва датата 15 май 908 г.
{3} „Продължителят на Теофан“ – В: ГИБИ V. Издателство на БАН, София: 1964 // с. 125. Превод на Иван Дуйчев. Тези и последвалите събития са разгледани и у византийските летописци Симеон Логотет, Лъв Граматик, Георги Монах и пр., но тук и по-долу посочванията са само по Продължителя на Теофан, с. 125-126, понеже сведенията у всички тези летописци не се отличават съществено. Подробно за византийските извори, които разглеждат българо-византийските отношения от самия край на 912 г. до август 913 г. – вж. Ангел Николов „Великият между царете“. Изграждане и утвърждаване на българската царска институция през управлението на Симеон I“. – В: Българският златен век. Сборник в чест на цар Симеон Велики (893-927). Българско историческо наследство, Пловдив: 2015 // с. 164 – бел. 62; с. 166 – бел. 70.
{4} Подробно за царуването на този злощастен император – вж. Георгий Острогорский, пос. съч. // с. 312-334.
{5} В началото на Х в. е изминал малко повече от век от края на славянската хегемония на полуострова, завършила с разгрома на славянската войска, обсаждаща Патра през 805/807 г. и никак не ще да е чудно, че славянското самосъзнание и език на населението в Пелопонес още са били живи. Другаде сме изказвали предположението, че както показват някои по-сетнешни военни набези от последните години на царуването на Симеон Велики – напр. обсадата на Лампсак на малоазийския бряг на Дарданелите през 920 г. – изглежда българският владетел е възнамерявал да привлече към идеята си и наследниците на многочислените прабългарски и славянски преселници в Мала Азия, които се настаняват там през третата четвърт на VIII в.
{6} Ivan Božilov „L’idéologie politique du tsar Symeon: pax Symeonica“. Byzantino-Bulgarica, VIII: 1986 // p. 73-88; Иван Божилов „Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на Средновековна България“. Издателство на Отечествения фронт, София: 1983 // с. 98-116.
{7} Крепостта по това време се намира на близките подстъпи към Цариград.
{8} Вж. бел 3

Текст: Иван Петрински