Рудодобивът и металообработването имат хилядолетна традиция на Балканите и заемат важна част от икономиката през османския период. През  XVI – XVII в. железодобивът е в подем поради нуждата от желязо в цялата Османска империя.

Топенето на добитата руда става в пещи, които в Самоковско наричали видни. Пещите работят с въглища, а огънят в тях се раздухва от голямо духало, задвижвано от вода. Основен процес при обработката на добитата желязна руда е нейното изковаване. Суровото желязо се преработва в големи ковачници, наречени мадани или самокови. Те се строят в близост до течаща вода, която задвижвала ковашкия механизъм. Водно колело задвижвало големите чукове (самокови). Когато чукът започва да кове, майсторът захваща с дълги клещи нагорещеното желязо и го държи здраво на наковалнята, докато самокова удря желязото и го изковава на прътове. Отглас от тези времена можем да намерим в днешните наименования на градовете Мадан и Самоков, които са стари центрове на рудодобив и преработка на желязо.

Практикуването на ковачество и железарство се осъществява предимно в градска среда, на чаршията, където ковачите изработват оръдия на труда, необходими в селското стопанство и бита, инструменти и пособия. Кованото желязо има и свое художествено изражение чрез украси по врати и прозорци на къщите, огради, решетки, свещници, кончета за огнище и др.

Медникарството и обработката на благородни метали са различни занаяти. В някои градски центрове дори се обособяват отделни медникарски или златарски чаршии. Други занаяти, свързани с обработката на желязо, които се развиват като самостоятелни, са ножарство, оръжейничество, леярство, налбанство (подковачество), звънчарство.