В историята на антиосманската борба периодът от 30-те до 50-те години на XIX в. е белязан от най-масовите до този момент въоръжени надигания на българското население. В северозападните български земи избухват серия от селски въстания, провокирани от факта, че аграрната реформа, довела до отмяна на спахилъка, в този край на българските земи не е проведена. Местните аги и бейове запазват земята в свои ръце и продължават да използват християнското население за работа под формата на ангария. Бездействието на централната власт кара местните българи да се вдигнат на оръжие. От 1833 до 1856 г. във Видинско, Белоградчишко, Берковско, Кулско, Нишко, Пиротско и Неготинско избухват общо шест въстания.

Един от главните водачи на съпротивата в днешна Северозападна България е Иван Кулин. Когато е 8-годишен, баща му е заклан от турците пред собствените му очи, което оставя трайна следа в съзнанието на младежа и предопределя жизнения му път. По време на Руско-турската война от 1828 – 1829 г. формира хайдушка чета и излиза в Балкана, по-късно взема дейно участие в Манчовата буна (1836 г.), заради което лежи във Видинския затвор. След освобождаването си е избран за кнез на с. Медковец и бешкнез на Ломска нахия. През 1850 г. избухва и най-масовото от серията въстания в Северозапада. Главен войвода отново е Иван Кулин. Броят на въстаналите е внушителен – в началото на юни повече от 10 000 души организират блокада на Белоградчик. Освен като военен водач, Иван Кулин се изявява и като дипломат – в състава на специална комисия заминава за Цариград, където води преговори с властите за облекчаване на положението на местните селяни. Получава обаче само празни обещания и се връща отново към оръжието. В крайна сметка е изпратен на заточение, откъдето бяга; участва в подготовката на Димитракиевата буна (1856 г.) и организацията на Първата българска легия (1862 г.). Умира от сърдечен удар в Зайчар, Сърбия.