Национален Исторически Музей

English version
Начало»ЕкспозицииЗала 3 - Българската държава през Средновековието VII-XIV в.»

Зала 3 - Българската държава през Средновековието VII-XIV в.

През 632 г. канът на уногондурите Кубрат обединява българските племена, които обитават земите, северно от Кавказ, отхвърля зависимостта от Аварския хаганат и основава Велика България. Свидетелство за нейната мощ и влияние в Северночерноморските степи е съкровището от с. Малая Перешчепина (Украйна), идентифицирано като инвентар от гроба на кан Кубрат. То съдържа над 700 златни, сребърни и железни предмета. Част от тях са военни трофеи, дарове от владетелите на Иран и Византия, а други са изработени в ювелирното ателие към ханския двор. Сред тях са символите на ханската власт при номадите – златен жезъл и ритон, почетен патрициански колан, пръстени-печати и луксозни съдове за ханската трапеза. Копия на част от тях са представени в зала № 3. Оригиналът се съхранява в Държавния Ермитаж – Санкт Петербург.
В резултат от натиска на хазарите в средата на VІІ в. българските племена се разселват. Едни от тях – към територията на Аварския хаганат, а от там – към Керамисийското поле (района на гр. Битоля), а българите – уногондури, начело с кан Аспарух (681 – 700 г.) от рода Дуло – първоначално около делтата на Дунав, а след 681 г. – във византийските провинции Малка Скития и Долна Мизия. Главна роля в създаването на Българското канство на Долен Дунав играе българската родова аристокрация, а заселилите се по-рано тук славянски племена запазват относителна самостоятелност. Военен, административен и религиозен център на ханството е Плиска. Важен извор за военното и административно устройство на езическата държава са колоните с летописни, триумфални, строителни и възпоменателни надписи. Те са на гръцки – официалния език на ханската канцелария. За по-малко от век, в резултат на успешните войни с Византия и Аварския хаганат, към територията на ханството са присъединени Родопите, Централна и Източна Македония и част от земите на аварите от Среден Дунав. Нападателното оръжие на българската войска е: саби, бойни брадви, копия, лъкове и стрели, а защитното – плетени и пластинчати ризници и шлемове (линк към снимка). Изображение на триумфиращ владетел е представено на един от медальоните на кана № 2 на съкровището от Над сент Миклош (линк към виж снимка). То се състои от 23 златни съда, използвани за тържествени ритуали на ханската трапеза. Един от символите на властта през този период са обкованите с метални апликации колани. Техният брой и металът, от който са изработени, са знаци за социалния статус на притежателя им.
За разлика от „хранените хора“ на владетеля, обикновеното население използва за своята трапеза съдове от пречистена глина – кани, амфоровидни стомни, купи и паници, върху някои от които са врязани знаци (линк към снимка). Представените в експозицията образци са от старобългарските некрополи при с. Топола, Добричко, Балчик, края на VІІ – VІІІ в., с. Дибич, Шуменско, VІІІ – първата половина на ІХ в. Допълнителните аксесоари към облеклото са доста скромни – най-често това са нанизи от глинени и стъклени мъниста, обеци с конусовидни, луновидни или звездовидни висулки и др.
През 864 г. княз Борис-Михаил (852 – 889 г.) приема християнството като държавна религия. Този акт ускорява консолидирането на българската народност и издига международния авторитет на българската държава. Преди всичко това е акт, който поставя началото на дълбока религиозна промяна в съзнанието на българина. Основен извор за покръстването и политическата история са печатите моливдовули на княз Борис-Михаил, на Симеон (893 – 927 г.) – като княз и след провъзгласяването му за василевс, на приемника му Петър (927 – 970 г.), при когото тази титулатура и самостоятелната българска патриаршия са признати от Византия. Откритите при разкопките на митницата при средновековния Дебелт печати на владетели, сановници и частни лица (линк към снимка) свидетелстват за особените грижи на българската държава, полагани за защитата на границата. През 893 г. на престола застава княз Симеон, а столицата е преместена във Велики Преслав. Издигнатите там нови представителни сгради, църкви и манастири са украсени с художествено изработена каменна пластика. В преславските манастири развиват своята дейност косторезбени ателиета и такива за производство на белоглинена рисувана керамика – луксозни трапезни съдове, многоцветна архитектурна украса, релефни икони. С въвеждането на създадената от братята Кирил и Методий славянска писменост възникват и първите книжовни школи във Велики Преслав, Охрид и прилежащите манастири. В тях се превеждат на старобългарски език първите богослужебни книги, създават се и първите оригинални произведения на роден език. Не по-малко значение имат и останалите книжовни средища – манастирите край с. Равна, Варненско и Черноглавци, Шуменско. В старобългарските селища възникват и първите ателиета за обработка на цветни метали, чиито изделия – кръстове с християнски сюжети, апликации за колан и накити, (линк към снимка) задоволяват масовия вкус.
Под натиска на Византия в края на Х в. политическият и църковно-религиозен център на държавата се премества в западните области. Борбата за независимост оглавява цар Самуил (997 – 1014 г.), откогато е и известният Самуилов надпис, поставен в памет на родителите му и най-големия му брат Давид и т. нар. Битолски надпис, свидетелстващ за изграждането на битолската крепост от българския цар Иван-Владислав (1015 – 1018 г.). В 1018 г. столицата Охрид пада под византийска власт, с което временно се прекъсва самостоятелното политическо развитие на българската държава.
 
ВИЗАНТИЙСКО ВЛАДИЧЕСТВО ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ 
(1018 – 1185 г.)
 
След падането на българското царство под византийска власт, империята налага своята църковна администрация и запазва правата на българската родова аристокрация. Въпреки че промените са незначителни, през следващите 167 години българската култура остава без основните си институции – държава и независима българска църква, губи самобитния си и елитарен характер, попадайки под силното влияние на византийската култура. Църковното строителство през периода се ограничава до Бачковския манастир, църквата при с. Нерези, Скопско, църквата до с. Велюса, Струмишко, базиликата при с. Дряново, Кавадарско, преустройството на „Св. София“ край Охрид, презографисани са църквите „Св. Георги“ в София и Кюстендил, оттогава е и вторият живописен слой на Боянската църква и т. н. В богослужението е наложен гръцкият език. Под силното византийско влияние попада и градската култура – в облеклото и особено в накитите са следвани модните за времето си тенденции. Широко разпространени са накитите за глава, съставени от медни апликации с калаено покритие, имитиращо цвета на благородното сребро, стъклените гривни, обеците със стъклена украса, филигран и гранулация (линк към снимка) и т. н. Представените в експозицията образци са от некрополите при Източната порта на Плиска от края на Х – ХІ в., некропола при Симеоновград от ХІ в. и Марикостиново от края на Х – началото на ХІІ в. Като луксозна посуда за трапезата се използват глазирани съдове със сграфито украса (линк към снимка).
Единствена преграда на ромеизацията по българските земи е селското население, запазило своя език и традиции, а също и слабата книжовна дейност в някои манастирски центрове, където грамотни монаси продължили традицията на превод на канонична литература от гръцки на старобългарски. Именно оттогава са и първообразите на житията на българските отшелници Йоаким Осоговски, Гавраил Лесновски, Прохор Пчински, както и Народното житие на св. Иван Рилски. Една от тенденциите на епохата е развитието на апокрифната книжнина. Връх в борбата срещу византийската власт са въстанията, начело с Петър Делян през 1014 г. и Георги Войтех през 1072 г.
 
ВТОРО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО (1185 – 1396 г.)
 
Успешното въстание на братята Асен и Петър през 1185 г. поставя началото на възстановяването на Второто българското царство. Още по време на династията на Асеневци българската държава не само укрепва и се разширява териториално, но се издига нейният международен авторитет и престиж. При управлението на Тертеровата (1280 – 1322 г.) и Шишмановата (1323 – 1396 г.) династии българското царство става преграда срещу татарските набези и османската експанзия към Европа. Няколко паметника представят въоръжението на българската войска през този период – върхове на стрели, боздугани, западноевропейски мечове, конска сбруя (линк към снимка) и др. Легитимността на институциите, светска и духовна власт са показани чрез редица артефакти. Костюмът на българската аристокрация следва не само местната българо-византийска традиция, но и модните западноевропейски тенденции, особено ярко изразени в торевтиката от ХІІІ и ХІV в. Диадемите (линк към снимка) са съставени от отделни апликации с щампована украса, инкрустирано стъкло, филигран и гранулация. Впечатляват масивните торкви, също с филигранна украса, златни и сребърни наушници с ажурни сфери, оформени от телчета, сребърни позлатени апликации за колан, украсени понякога с ниело или емайл, гривни и масивни пръстени-печати, сред които най-впечатляващ е Калояновият пръстен (РИМ – Велико Търново). (линк към снимка) Голяма част от накитите са от укрити при нестабилната политическа обстановка в края на ХІV в. съкровища: – Никополското (РИМ – Плевен) (линк към снимка), Видинското (РИМ – Видин) (линк към снимка), Изворското (линк към снимка), съкровището от Котел (линк към снимка), от Велики Преслав (НАИМ) (линк към снимка) и др. Престижът на българския владетел и аристокрация се легитимира чрез ктиторските дарения на църкви и манастири, свидетелство, за което са царските грамоти и достигналите до нас ктиторски портрети (линк към снимка) – на севастократор Калоян и жена му Десислава, на цар Константин Асен (1259 – 1277 г.) и жена му царица Ирина от Боянската църква, ХІІІ в.; на деспот Деян и Доя (от църквата в Земенския манастир, ХІV в.).
Освен в столицата Търново, разцвет има и в останалите градски центрове – Видин, Калиакра, Варна, Созопол, Месемврия, Червен, Ловеч, Мелник и др. Основната тенденция, характеризираща българския средновековен град, е развитието на стоково-паричните отношения в рамките на едни относително свободни пазарни отношения. Сред търговските стоки през този период, освен внесените от византийските центрове, преобладават и западноевропейски – оръжие, накити, съдове и др. Подем има и в развитието на занаятите, ситуирани в отделни квартали – ковачество, медникарство, керамично производство, каменоделство и др. Най-красноречив пример за разрастването на градовете е строителството на нови църкви с богата керамична и пластична украса. Най-често те са естествен център, около който се формира и развива всеки квартал от градската структура. В експозицията са изложени корнизи с рисувана украса от църква № 5 (линк към снимка) и мраморен съд от Цитаделата на Червен (линк към снимка), капител с монограм на цар Михаил Шишман (1323 – 1330 г.) от двореца на Царевец (РИМ – Велико Търново) (линк към снимка), част от капитела в църквата при с. Новосел, Шуменско с врязани графитни надписи от ХІV – ХV в. (линк към снимка) и др.
Българската църква също укрепва както икономически, така и с присъствието си в обществения живот. След унията на цар Калоян с папството от 1235 г., тя възстановява патриаршеския си статут и като следствие – своя авторитет сред останалите православни църкви. Водещият културен и духовен център на Второто българско царство става Търновската патриаршия с нейните центрове на Царевец и Света гора. Наред с тях, водещо място в културния подем през ХІV в. заемат и останалите манастирски центрове край Търново; Рилският, Бачковският, Земенският, Синаитският манастир в Парория (Странджа); манастирите край Месемврия, Созопол, Иваново, Червен и тези в Македония. Връх в развитието на българската духовност има Търновската книжовна школа, чиято основна заслуга е съхраняването на достиженията на старобългарската традиция (реформата на патриарх Евтимий). Нейни представители като Григорий Цамблак и Константин Костенечки разпространяват достиженията й сред сърби, власи и руси. Освен подем в църковното строителство, разцвет бележи миниатюрата, особено живописта. Водещо място заема Търновската живописна школа, която следва новата естетика и програмата на т. нар. византийски палеологов стил, характеризиращ се с възраждането на античните мотиви. Същевременно, далеч от столичния център в югозападните български земи, въз основа на местната традиция, се развива и друга школа (църквата в Земенския манастир, ХІV в.). Античните елементи тук са напълно елиминирани. Използваната техника, рисунъкът и тоновете са далече от официалната търновско-константинополска традиция. Доминират народните мотиви, наивитетът и гротеската.
Мястото на църквата, като една от основните институции в царството, е представено чрез няколко артефакта: църковен кръст с надпис на гръцки и среднобългарски „Св. св. Константин и Елена“ (РИМ – Велико Търново) (линк към снимка), процесиен кръст с надпис на среднобългарски „Св. Димитрие“ (линк към снимка) от ХІІІ в. от Търговищко, дърворезбени врати от старата църква в Рилския манастир (линк към снимка) и църквата „Св. Никола Болнички“ в Охрид, ХІV в., сребърен позлатен обков на евангелие от ХІV в., произхождащ от Охрид (линк към снимка), две плащаници, дарение на Охридската архиепископия от император Теодор Комнин (1212 – 1230 г.) и Андроник ІІ Палеолог (1282-1328 г.) (линк към снимка). И двете са едни от редките произведения на византийския църковен текстил, достигнали до наши дни. Единствени засега в зоната на Балканите са две бронзови камбани от средновековен Мелник, датирани в ХІІІ в. (ИМ – Мелник) (линк към снимка). Едната е от църквата „Св. Харалампий“, а другата – с дарителски надпис на деспот Алексий Слав (1208 – 1229 г.) за църквата „Св. Никола“ (линк към снимка).
Втората половина на ХІV в. е белязана с усилията на българската власт – светска и духовна – да съхрани българската държавност в навечерието на османската експанзия към Европа. Това е и време на изключителен културен подем с две ясно изразени тенденции: едната, следваща в политически, идеен и естетически план византийските проекции, а втората, отстояваща българската идентичност на базата на собствени традиции, език и самосъзнание.