Завладяване на Търново от османците, 17 юли 1393 г.

След битката на Косово поле на 15 юни 1389 г. султан Баязид I Светкавицата (1389-1402) оставя балканските християнски държави на мира за известно време, тъй като е зает с покоряването на независимите турски бейлици в Мала Азия. След две години на затишие през 1391 г. османски войски преминават р. Дунав и нанасят поражение на влашкия воевода Мирчо I Стари (1386-1418). На следващата година османски отряди достигат и опустошават Южна Унгария. Унгарският крал Сигизмунд I Люксембургски (1387-1437), който впрочем по-късно става император на Свещената Римска империя, веднага отвръща на удара и разгромява един техен отряд.

Владетелят на Търновското царство – цар Иван Шишман (1371-1395), който отдавна чакал подходящ момент да отхвърли васалното си положение спрямо Османската империя, обнадежден влиза в преговори със Сигизмунд за създаването на военен съюз срещу османците. След като Баязид, известен с буйния си нрав и избухливост, научава за преговорите през пролетта на 1393 г. потегля с голяма войска срещу Търново. В същото време цар Иван Шишман се намира в Никопол.
Търновград е обсаден от три страни от османската войска. При отсъствието на владетеля, защитниците са подкрепяни от последния за времето на Българското средновековие търновски патриарх Евтимий (р. нач. 30-те години на XIV в. – †ок. 1402).

За това събитие в „Похвално слово за патриарх Евтимий“, Григорий Цамблак разказва следното:
„Варварският цар Баязид, който се беше възгордял с победите си и със завладяването на много народи, реши – доброненавистникът! – да разори града [Търново], понеже бил слушал, че той е много голям, красив и укрепен със стени, че местоположението му е такова, че мъчно би се завладял, защото освен със стени достатъчно е защитен природно, а освен това, че има големи богатства и многобройно население и че е прочут както с църковните, така и с царските [сгради]. Затова, като повдигна всички източни [войски], започвайки от персийските земи, от Ликаония [в южната част на Централна Мала Азия] и Азия [диоцез в късната Римска империя, който включва земите в най-западната част на Мала Азия и островите в източната част на Бяло море], премина Дарданелите. И след като намери всички западни войски събрани, както беше заповядал (за да надмине с тях не само Дарий, царя на персите и на мидийците, но дори и [тези на] Александър Македонски) неочаквано нападна града [Търново]. Той го обсади отвсякъде с войска, а не само откъм една или две страни. И много се бяха разтегнали [покрай стените на града] свирепите. Варваринът беснееше: той заплашваше, че с огън ще изгори [обитателите на града]; заканваше се на късове да ги насече и на друга мъчителна смърт да ги предаде; ако тъй продължават да са непокорни. И постигна той целта си, но не чрез силата си, а защото божията воля допусна [това].“ {1}

Описанието на зверствата след превземането на Търновград затрудняват дори забележителен книжовник и познавач на българския език като Григорий Цамблак:
„И те [търновските първенци], вървейки след злия вестител, като стадо овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв [беше оставен сам на себе си]. Когато ги видя в ръцете си кръвожадният звяр ги изкла [на]сред църквата [не е известно в коя от църквите на Царевец се разиграва това злощастно събитие] или, по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите [им] коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка на ножа…
О, свето войнство! Не един по-рано, а други по-после, но [всички], като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха [с мъченически венец]. Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици, а владиката причисли духовете им към кротките ангели. О, воини, вие опазихте вярата [си] и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и десет [търновските първенци], чиято кръв обагри църквата!“ {2}

В сръбските и руските летописи за дата на падането на Търново се посочва 17 юли 1393 г. След две години е превзет и Никопол, а цар Иван Шишман е убит от завоевателя.

___________________
{1} Превод на Васил Киселков – В: д-р В. Сл. Киселков „Митрополит Григорий Цамблак“. Първо издание. Военно-издателски фонд, София: 1943 (= 1946) // с. 51
{2} Пак там, с. 53-54

Текст: Иван Петрински, Илия Стоименов