
Рядък документ с размерите на обемиста книга се пази в Националния исторически музей. Нейното заглавие е „Бойни дни. Спомени от войната 1915-1918. В походи и боеве с 1-ва батарея от 1-ви гаубичен полк”.
Авторът е майорът от запаса Боян Василев. Той описва от първия до последния ден пътя и ежедневието на войниците и офицерите от бойната част (първите сражения са през октомври 1915 г., а частта е разпусната на 7 октомври 1918 г.). Саморъчно оформената от Б. Василев книга съдържа 480 листа – ръкопис и машинопис, изпъстрени със спомени, свидетелства, изрезки от вестници, собствени рисунки, снимки, начертани от автора схеми и илюстрации. Фотосите са 110, 11 са оригиналните рисунки с различни сюжети, 37 – нарисуваните от него карти и схеми на позиции и бойни операции.
Боян Василев е роден в Ловеч през 1888 г. Възпитаник е на Военното училище в София. Участва в Балканските войни /1912-1913/ като поручик в 10-ти артилерийски полк. По време на Първата световна война е батареен командир – капитан, в 1-ви гаубичен полк, участвал в боеве в Македония, Добруджа и Румъния. През 1919 г. е произведен в чин майор. Уволнява се през 1920 г. заради съкращенията в българската армия, според изискванията на Ньойския мирен договор /1919/. Междувременно пише своя труд, който е завършен през 1937 г. През периода 1941-1943 г. е на редица военни длъжности. Не е известно през коя година и къде е починал.
Идеята за написването на история на полка, в който се числи 1-ва гаубична батарея, идва от командира полк. Георги Кукурешков /1868-1930/. Още в първите дни на включването на бойната част във войната той подтиква бойците да записват впечатления си и да описват събития и епизоди от боевете, походите, почивките. Много от офицерите изисквали от войниците си по време на затишие да разказват за преживелиците си и най-грамотният от тях ги записвал. Имало и насърчения за тази дейност. За най-хубав разказ или описание понякога офицерите давали от собствените си средства и запаси малка парична премия, кутия цигари или друг дребен стимул.
Героичното в една война е винаги съпроводено от трагичното. Преклонението пред паметта на загиналите е изразено от майор Василев при посещението на едно гробище край Добрич, където са погребани много български офицери и войници, както и такива от съюзническите на България армии: „…Цяла градина, от всяко кътче на която лъха гордост, смирение и блажен покой, всеки кръст на които ни говори за храброст, себеотрицание, изпълнен дълг”.
Другата страна на войната – радостта от победата, изригва в тържественото посрещане на българските войски в селищата, през които преминава 1-ва Софийска пехотна дивизия, в която се числи и гаубичната част на Василев. Едно от местата на бурно изразена радост е гара Каспичан, където възторгът и обичта към бойците прерастват във всенародно веселие с осигурено за всички вино за почерпка. А пътят на батареята към Букурещ през ноември и декември 1916 г. е описан с колорита на разнообразни случки и размисли.
През май 1917 г. батареята се отправя за фронта в Македония. Основно място в описанията на бойния път заемат обаче не толкова сраженията, колкото разказите и впечатленията за местата, през които преминава, заниманията на бойците и техните преживявания. Описани са природата и историческото минало на селищата и местата, които са част от българската история – гр. Ниш, река Българска Морава с живописното дефиле, гр. Враня, долината на р. Вардар и др.
През тежката зима на 1918 г. става невъзможно да се водят бойни действия, заради дълбокия сняг. Тогава войниците от гаубичната батарея замислят и осъществяват своята първа сценична изява – комедията „Какъвто сватовникът, такъв и годеникът”. „Много смях падна…” отбелязва по повод на фронтовото представление Боян Василев.
Следват описания на боеве при височината Голяма Яребичина, южно от с. Хума, които българската страна губи, и на трудностите при изхранването на бойците и конете. Капитан Василев изразява тревогата си от настъпващата безнадеждност и тягостното настроение сред войниците.
„В някои писма от вътрешността – отбелязва той, – па и от тези, които пишеха от фронта, ако и да имаше цензура, се долавяше вече известна умора от войната и … личаха особено много оплакванията срещу действията на някои лица във вътрешността на страната, изпълняващи общинска служба или обществена работа. А духът на народа неминуемо се отразява върху духа на армията. Нужно бе по-често да се действа на чувствата, да се държи сметка за вътрешния мир на войника”.
През септември 1918 г. идва поражението при Добро поле. Капитан Василев пише с болка: „Започва финала на голямата трагедия на българския народ… Кога нашият войник е отстъпвал? Още от мирно време той почти не е обучаван в правилата на отстъпление, но и във войната не е привикнал на това…” Последните гърмежи на гаубиците на батареята се чуват два дни преди сключването на примирието от 27 септември 1918 г., когато са обстрелвани неприятелски самолети близо до Горна Джумая.
В книгата са приведени и статистически данни за загубите на българската армия – 101 000 убити, умрели от болести и изчезнали, 155 000 ранени. Същата тази тъжна статистика обаче е и повод да се възхити от физическата и моралната издъжливост на „малката българска армия, недобре въоръжена, недобре нахранена, невинаги добре облечена”.
Трудът на майор Боян Василев представя различните лица на войната посредством разказа за бойния път на една артилерийска бойна част, извървяла достойно пътя си по време на Първата световна война. Виртуалната разходка из страниците на книгата е кратка илюстрация на съдържанието на този невероятен документ.