1009 години от смъртта на цар Самуил (997-1014), 6 октомври 1014 г.
„Превъзходният пълководец“{1} умира на преклонна възраст

Последните десетилетия на Първото българско царство{2} са време на героична борба за запазването на българската държавност. От друга страна това време – последните три десетилетия на Х в. и първите две десетилетия на XI в. – са време, за което съвременната българска историческа наука трябва да води отделна безумна битка със северомакедонските пропагандатори за отстояване на историческата истина. Наистина, в днешно време е практически общоприето{3} навсякъде по света българската държавност да бъде признавана чак до последните месеци от съществуването на Самуилова България, но това никак не предполага намаляването на усилията на българската историческа общност за отстояване на историческата истина.

През последните години обаче се очертава още една битка, която е нужно да се води – за окончателното доказване и трайното установяване в общественото мнение на тезата за легендарния характер на „ослепяването“ на Самуиловите воини (15 хиляди, според Скилица, и 14 хиляди, според Кекавмен; вж. по-долу). Началото вече е поставено{4} и ние сме дълбоко уверени, че и тук историческата истина ще намери начин да се пребори със средновековната пропаганда. Победата на византийската войска в Сражението при Ключ (29 юли 1014 г.) е несъмнена, пленяването на български войници там – също. Но сражението при Ключ е само първото от Беласишката битка – при второто сражение югоизточно от силната крепост Струмица малко по-късно византийската войска е напълно разгромена. Така в Беласишката битка победата е изцяло за българската войска. А легендата за „ослепяването“ е вероятно по-късна византийска пропаганда, която няма нищо общо с историческата истина.

Наложи се да припомним легендата за „ослепените“ Самуилови воини, защото тя се представя в някои исторически извори (вж. пак по-долу) като пряко свързана със смъртта на цар Самуил (997-1014):

„А императорът [тоест Василий II Багрянородни (976-1025)] ослепил пленените [в сражението при Ключ на 29 юли 1014 г.] българи – около 15 хиляди, както казват, и като заповядал всеки сто ослепени да бъдат водени от един едноок, изпратил ги при Самуил. А той, като ги видял да идват в редици с еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъствуващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония [μύροις], успели малко да го свестят. А той [цар Самуил], като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но когато взел и пил, получил сърдечен удар [καρδιαγμᾣ=сърдечен разрив] и след два дни умрял [на 6 октомври; според добавка на епископ Михаил Деволски, който, изглежда, както и за другите си добавки към ръкописа на  „История“ на Йоан Скилица, използва недостигнали до наши дни български извори за разглежданите събития. Преди разчитането на добавките на епископ Михаил Деволски в полетата на Виенския препис на „История“ на Йоан Скилица, смъртта на цар Самуил се е отнасяла през септември 1014 г. поради грешка на самия Скилица в текста на неговата „История“].“{5}

Както ще видим, сълзливата история, описана уж от Скилица, едва ли отговаря на истината. Катакалон Кекавмен, друг византийски автор, дори не е чувал за каквото и да е ослепяване – а той е внук на Димитър Полемарх, който е баща на майка му. Димитър Полемарх е един от видните войводи по времето на цар Самуил и неговите наследници и е съвсем пряк свидетел на събитията, предшестващи смъртта на царя:

„Багрянородният император Василий [II] плени 14 [ιδ´] хиляди българи в преградата [δέμα] в [областта] Загоре, макар те да били предвождани от превъзходния пълководец [вж. бел. {1}] Самуил“{6}

Та ето как се развили събитията, предхождащи Самуиловата смърт. Кекавмен, който вероятно е слушал за тях от собствения си дядо – да повторим, че той е пряк свидетел на събитията – не знае нищо за никакво ослепяване. Наистина някакъв брой български воини са пленени при Ключкото сражение, няма война без загуби – както изглежда, българската отбрана на Ключката укрепителна линия подценява възможността византийската войска да заобиколи Беласишкото било по обраслите с гъста растителност и почти непроходими южни склонове на планината.

Макар „Стратегиконът” на Кекавмен да е съставен в средата на втората половина на ХІ в., неговият автор се ражда само няколко години след Беласишката битка, а детството му преминава в околните земи. Това е причината да му имаме пълно доверие за разказаните от него събития.

Първите ни съмнения по повод разказа на Йоан Скилица за ослепените българи се градят точно на Кекавменовото произведение – Беласишката битка е част от семейната история на този автор. И никакви ослепявания и сълзливи драми не се намират там.

Съвсем отделен е въпросът за броя на пленените български войници, във византийските текстове са приети буквени означения за цифрите, чрез които са представени числата. Така е и с числото „14”, понеже в оригинала „хиляди” е изписано с дума. Засега това е достатъчно, за да бъдем точни ще твърдим, че някакъв брой български войници – няколко хиляди всъщност, безспорно са пленени при византийския пробив в Ключката теснина.

Второто важно сведение за пленените българи е у Йоан Скилица, там те са пресметнати на 15 хиляди, като в добавка са и безжалостно ослепени. Ще трябва да се изрази основателно съмнение в данните на Скилица. На първо място поради пълното неведение на Кекавмен по въпроса, а неговият дядо, ще потретим, е непосредствен участник в събитията. Съществуват още редица поводи за съмнение в достоверността на дворцовия летописец Йоан Скилица, той заема също и много високо място във византийската дворцова стълбица, куропалат е. Не бива да се забравя също, че оригиналът на Скилицовата „История“ не е достигнал до наши дни, известни са само нейни преписи.

Наистина, описанието на Скилица е твърде подробно, даже прекалено подробно – а това несъмнено ни кара да сме нащрек. „Диагнозата“ на Скилица за Самуиловата смърт – разрив на сърцето, тоест инфаркт, според днешните ни понятия, е, разбира се, условна. Предсмъртните симптоми на царя съвременни лекари-невролози, с които споделихме описанието на изворите, определят като характерни повече при мозъчен удар, тоест при инсулт. Нека не забравяме и последователността на събитията у Скилица – непосредствена причина за смъртта той посочва изпитата чаша „студена вода“, предшествана от вдишване на „благовония“, което налага да не изключваме и отравяне – известен византийски „специалитет“.

Описаните накратко предположения ще си останат само хипотези, които едва ли могат да бъдат напълно доказани някога. Това, което е абсолютно сигурно обаче е напредналата възраст на цар Самуил – към есента на 1014 г. той трябва да е бил над 70-годишен, даже в средата на седмото десетилетие от живота си, както показва и изследването на костните останки от гроб №3 в църквата „Св. Ахил“ в Малкото Преспанско езеро.

Макар да е най-малкият сред синовете на къмет Никола и на съпругата му Рипсимия неговото рождение едва ли може да се отнесе след средата на Х в. понеже в събитията около смъртта на цар Петър (927-969/970) той вече е споменат наравно с по-големите си братя, та трябва да се очаква да бил или вече пълнолетен или най-малкото близо до пълнолетие. Освен това, тъй като никъде в изворите не се споменава за участие на къмет Никола в събитията, то ще сме длъжни да предположим, че той вече не е бил жив към 970 г., което прави Самуил още по-възрастен. Но и без последното допускане, което е съвсем предположително, годината 1014-та е достатъчно отдалечена във времето от средата на Х в. и да твърдим, че при смъртта си Самуил е бил поне 65-годишен, а даже и значително повече, е напълно оправдано.

Въпросът с възрастта на цар Самуил е важен, тъй като се стремим да докажем, че не е имало нужда от някакво особено неблагоприятно стечение на обстоятелствата за да си отиде от тоя свят един човек, вече възрастен дори според днешните ни представи.

Все пак едно сравнение със съвременниците на цар Самуил ще ни е от полза. Средната възраст на населението в Средновековна България не е било обект на подходящо авторитетно изследване, но знаем каква е средната възраст на населението в съседна Византия – половината от нейното население не доживява до 35-годишна възраст {7}. Най-дълго живеят – и това е очаквано – императорите, интелектуалците и отшелниците. Императорите от Македонски владетелски род (867-1056), съвременници на Самуил, достигат средна възраст от 59 години. За сравнение – съвременните им представители на Саксонския владетелски род (преди 866-1024) в Германия едва достигат средна възраст от 40,5 години. Относително по-дългият живот на императорите може да се обясни с доброто хранене{8}, както и с най-доброто за времето си медицинско обслужване. Не бива да се забравя обаче, че немалко от византийските императори загиват преждевременно при нещастни случаи, във войни или при заговори – нанизани на меч, отровени, разкъсани.

Средно 12 години повече живеят интелектуалците във Византия – за времето от IX до XII в. те доживяват средно до 71-годишна възраст. Малко неочаквано за нас най-дълго по това време във Византия живеят отшелниците – често до 80-, а понякога и до 90-годишна възраст. Всъщност това не бива да ни учудва, понеже знаем точно с какво и колко са се хранели повечето от тях – хляб, вино (вероятно разредено) и всичко, което можели да добият чрез събирателство, лов и риболов от окръжаващата ги природа.

Както трябва да е станало ясно, цар Самуил достига значителна за съвременниците си възраст и никаква допълнителни стимули, като например сърцераздирателни гледки на хиляди ослепени войници, не са били нужни за да си отиде от тоя свят{9}.

Всички тези подробности вероятно представляват интерес предимно за специалистите. За всички нас от първенствуващо значение е онова, което цар Самуил оставя – могъща България, определяща съдбините на целия Балкански полуостров. Въпреки безжалостните битки с Византия.

Експозицията на Националния исторически музей представя в зала 3-изток множество извънредно ценни паметници, свързани с цар Самуил и неговото семейство. Сред тях е и копие на известния Битолски надпис на племенника му цар Иван Владислав (1015-1018). В него се казва между другото:

„…Тази крепост [Битоля{10}] бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20-и ден, и се завърши в месец (…) в края. Този самодържец [цар Иван Владислав] беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен…“

Превод на Йордан Заимов

–––––––––

{1} На сргр. στρατηγικωτάτου. „Най-опитния в стратегията“ у Кекавмен „Советы и рассказы. Поучение византийского полководца XI века“. Издание второе, переработанное и дополненное. Подготовка текста, введение, перевод с греческого и коментарий Генадия Григориевича Литаврина. Алетейя, Санкт Петербург: 2003 // с. 168-169; „Отличния воин“ у Кекавмен, Стратегикон. Увод, превод и коментари на Геновева Цанкова-Петкова – В: ГИБИ, т. VII. Издателство на БАН, София: 1968 // с. 14.
{2} Днес е прието с това понятие да се означава времето от създаването на България на Долния Дунав (тоест на България в съвременното ѝ значение) през 680-681 г. до завладяването на българските земи южно от река Дунав през пролетта-ранното лято на 1018 г. Напоследък, с ускоряването на историческите проучвания, свързани с Отвъддунавска България, както изглежда, не след много време ще се наложи представите ни за това понятие да се променят.
{3} Няма да е твърде уместно точно тук да се отдадем на безкрайно изброяване на автори и заглавия от цял свят, включително най-авторитетните енциклопедии, които подкрепят това твърдение. Най-любознателните читатели могат да се убедят в това набързо дори само като прегледат първото изречение на статията за цар Самуил на всички 43 езика, на които тя съществува в Уикипедия. (Това е първото споменаване на тази интернет-страница, което правим тук, и то ще остане последно завинаги.)
{4} Paul Stephenson „The Legend of Basil the Bulgar-Slayer“. Cambridge University Press, Cambridge, 2003 // 170 р.        Съвсем скоро ще представим тук подробно тази книга, заедно с пълното ѝ съдържание, в отдела „Ценни и редки издания от библиотеката на Националния исторически музей“.
{5} Вж. Йоан Скилица „История“, превод на Василка Тъпкова-Заимова – В: ГИБИ, т. VI. Издателство на БАН, София: 1965 // с. 284. Бележките и добавките са на автора на този текст.
{6} Вж. отново бел. {1} с посочените страници.
{7} Тук и по-долу по Alice-Mary Maffry Talbot „Old Age in Byzantium“ – In: Byzantinische Zeitschrift, 77: 1984 // р. 268-269
{8} Въпреки очевидната нездравословност, от съвременна гледна точка, на византийската кухня; най-общо тя е изключително мазна – всички ястия там буквално плуват в зехтин, орехово олио или краве масло, и претоварена с всевъзможни остри подправки, а червеното месо е в основата на всяко хранене.
{9} Само след ден-два в отдела „Ценни и редки издания от библиотеката на Националния исторически музей“ ще разгледаме подробно, доколкото това е възможно тук, и външния вид на цар Самуил според данните от неговия гроб в църквата „Св. Ахил“.
{10} В местността „Кале“, на 3 км изток-североизток от съвременния град; Вероятно на интернет-страницата на Националния исторически музей скоро ще имаме повод да разкажем за археологическите разкопки на специалисти от музея на този обект през лятото на 1994 г.

Текст: Иван Петрински