През 2023 г. се навършват 100 години от т.нар. „Септемврийско въстание” избухнало във втората половина на септември 1923 г. Определяно е като „въстание” от българската историография през комунистическия период на ХХ век, но по-скоро става въпрос за бунтове на малка част от българското население в ограничени райони на Царство България.
През 2023 г. се навършват 100 години от т.нар. „Септемврийско въстание” избухнало във втората половина на септември 1923 г. Определяно е като „въстание” от българската историография през комунистическия период на ХХ век, но по-скоро става въпрос за бунтове на малка част от българското население в ограничени райони на Царство България.
Събитията през септември 1923 г. са инспирирани изцяло от външни сили. Комунистическият интернационал, който е създаден в Москва през 1919 г. и има за своя основна цел победа на комунистическите революции по цял свят, се опитва чрез Българската комунистическа партия (тесни социалисти) – член на организацията, да свали управляващото в България правителство на Демократическия сговор. Коминтернът осъжда обявения от БКП (т.с.) неутралитет по време на деветоюнския преврат в България и налага виждането си за незабавно въоръжено въстание. Въпреки, че съзнават слабата готовност на партията за подобна акция, двама от лидерите – Георги Димитров и Васил Коларов са принудени да се съгласят с провеждането ѝ.
През месец август 1923 г. започва подготовка за нейното реализиране. Тези действия не остават скрити от властите и, за да се противодейства на готвения преврат, правителството на Александър Цанков започва от 12 септември да арестува комунистически дейци. Организаторите на бунта не могат да отлагат повече неговото начало и насрочват избухването му за 22 срещу 23 септември. Заради реакцията на правителството, сблъсъци има още на 13 и 14 септември в отделни села в централна България. Следват размирици в районите на Стара и Нова Загора, в села около Самоков, Ихтиман, Разлог, Пазарджик, Чирпан, Варна, но те бързо са потушени. Най-голяма масовост бунтовете получават в северозападна България – град Фердинанд (дн. Монтана), Берковица, Лом, Оряхово и отделни села в близките околии. Към Фердинанд се насочват Георги Димитров и Васил Коларов. След само два дни престой в града, те оценяват реалната обстановка и липсата на каквито ѝ да е шансове за успех на бунта, и бягат през границата в Югославия. Правителството и изпратените от него войскови части потушават между 27 и 29 септември всички прояви на въоръжена съпротива, с което и приключват бунтовете.
Загиналите в събитията през септември 1923 г. в България са около 1000 души. Видният български политик и министър-председател на страната в периода 1931-1934 г. Никола Мушанов ще каже през януари 1924 г. следното: „Аз не зная … защо 22 септември го кичат у нас като революция. Аз намирам, че е много черно престъплението, което господата Коларов и Димитров … направиха в страната и особено с увличането на стотици хора, които пострадаха заради тях.” БКП (т.с.) губи голяма част от избирателите и поддръжниците си и се превръща в малка радикализирана организация, която след 2 години ще извърши най-големият терористичен атентат в Европа – взривяването на църквата „Света Неделя”.
Във фондовете на НИМ се намират няколко печата на комунистически партийни организации /от селата Лакатник, Лесидрен и Горна Бела речка/ използвани в периода 1921-1923 г.
Текст: Христо Христов
