Победата на българската войска в прохода Траянови врата, 17 август 986 г.

През 977 г. бъдещият български цар Самуил (997-1014) предприема няколко похода във византийските земи – в Мизия, в Тракия, в Македония, в Тесалия и Пелопонес; дори обсажда крепостта Лариса в Тесалия и след 5 години я превзема.

След като се разправя с въстаналия византийски военачалник Варда Клир в азиатската част на империята, в отговор на българските набези, през 986 г. император Василий II Багрянородни (976-1025) предприема ответни действия. През пролетта на 986 г. византийската войска обсажда Сердика, която летописецът Лъв Дякон (ок. 950-992) нарича Тралица{1}. След 20-дневна обсада българите успяват да пробият обсадния пръстен. Първо избиват така наречените фуражири{2}, а след това запалват и обсадните машини на ромеите. Византийската войска е прогонена и отстъпва панически на изток, до Ихтиманска Средна гора, където на 17 август 986 г. в прохода Траянови врата са нападнати от Самуиловата войска и, в злополучно за империята сражение, са напълно разбити. Ето какво пише за тази битка в своята „История“ Лъв Дякон, сам участник в събитието:

„През нощта . . . внезапно се появи една грамадна звезда и като освети палатките [на византийския лагер] с обилна светлина, падна . . . пръсна се на много искри и угасна. Падането на звездата предсказваше унищожаването на войската, което стана по-късно; защото подобно явление, където и да се случи, предвещава гибел на всичко околно . . . На другия ден войската преминаваше през една гориста и пълна с пропасти долина{3}. Едва я беше преминала и достигна до стръмни и труднодостъпни места, когато мизите [сиреч българите] нападнаха ромеите и като унищожиха голям брой войници, взеха царската палатка и разграбиха целия обоз. Там бях и аз [Лъв Дякон], разказвачът на това бедствие, който имах нещастието да придружавам императора. Тогава малко остана „да се подхлъзнат стъпките ми“{4} и да стана жертва на скитския [тоест българския] меч, ако божието провидение не ме беше запазило от опасността, като ми внуши да препусна бързо [с] коня си и да премина стръмните склонове, преди да бъдат завзети от неприятеля, и набързо да стигна върха на планината. Оцелялата войска едва се измъкна от преследването на мизите в непроходимите планини и като загуби почти цялата си конница и обоза, който караше със себе си, се върна в ромейските предели.
Появяването на звездата и огнените стълбове, които се всред нощ се показваха на северната част на небето и плашеха ония, които ги гледаха и предвещаваха и други бедствия…..“{5}.

Лъв Дякон суеверно отдава разгрома на византийците на астрономически събития, но всъщност тя е плод на опитния пълководец Самуил и умението на българите във време на война да се възползват от природните особености на своята земя.

След разгрома на византийската войска в Траянови врата император Василий II едва не губи престола си след засилената опозиция срещу него. Поражението има голям отзвук в паметта на ромеите за много векове; те дори нарекли прохода „Българска клисура“.

–––––––––––––––––-

{1} Името Тралица е изопачено от Триадица – гръцката форма на старобългарското име на града Средец.
{2} Военни и волнонаемни лица, които отговарят за набавянето и разпределението на храната за животните във византийската войска.
{3} При все, че Лъв Дякон не дава точни данни за мястото и датата на тази битка, неговите сведения са извънредно важни – те дават всевъзможни подробности за тази битка и за поражението на византийската войска. Вж. повече у Васил Златарски „История на българската държава през средните векове. Том I. История на Първото българско царство. Част II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)“. Наука и изкуство, София: 1927/1971 // с. 636-642
{4} Цитат от Стария завет, псалом 72.2.
{5} В: ГИБИ V, Издателство на БАН, София: 1964 // 275-276. Превод и бележки на Геновева Цанкова-Петкова.

В зала 3-изток на Националния исторически музей могат да се видят множество изключителни паметници от времето на цар Самуил.

Текст: Иван Петрински, Илия Стоименов